приплъзвам се сред листопадналите хора, толкова еднакви колкото безлични, еднакви в мислите си за скорошната вечеря със салата, ракия и по късната двулитрова бира, еднакви с модерните си бутикови дрехи, еднакви в сложните си интелигентни професии, еднакви по загар на интелекта независимо дали са ходили тази година на море или не, някой просто са си родени загорели, различно е само слънцето, високо над сградите, нищо че е същото от вчера
съвсем в началото не разбирам кого виждаме аз и слънцето, но го забелязваме почти едновременно, него...възрастен Слънчоглед със стандартно опакован червен гербер в ръка, прималява ми...от русото ли ми е това или от очите...изследвам го внимателно с поглед...възрастен, близо шейсетгодишен, маратонките му яркожълти, като сигнални лапми по асфалта, след тях дири от щастие, къси панталони, но не смешни, а по скоро странни, сякаш дълго се е гласил пред огледалото и все пак го е докарал на небрежност, тениската, с цвета на маратонките, светкащо жълто петно сред листопада от безлично едноцветие, след ръкавите дири от щастие, в ръката му букет, едно цвете, гербер, червен, след безуханието дири от щастие, стандартна процедура за стандартен случай в ръцете на нестандартен слънчоглед, разпукнал се небрежно сред обичайните изпокапали еднакви човешки листа...замята крака усмихвайки се, без да търси слънцето, без да върти очи след него, безпосочен, независим от въртенето на земята, въртенето на слънцето и въобще нечие въртене, спираловиден някак си, вперен в това, тази или този, който чака гербера, и нищо не може да отклони Слънчогледа от очакващото го щастие, питата на лицето му сияе, изведнъж спомнила си млечните семки и само тук там набръчкана от някаква по дълбока от един пръст грижа...колко дълго ще продължи живота на този шейсетгодишен цвят - два часа, два месеца, две години, възрастен ли е както сметнах в началото, има ли възраст за цвета, за слънчогледовата пита...но колкото и да му остава ще го изживее с притежателя на гербера след малко, сега, и после...жал ми е за листопадналите край него, те дори не видяха нишките след маратонките, тениската и гербера, че те дори Слънчогледа не видяха, а той разсече безличието им като шумна струя вятър и обърка посоките на поне две листа със стремителната си небрежност
има поне два часа щастие преди да увяхне
имам още толкова време да остарея, но не го искам
тогава някога ще има слънце и посоки
ще Слънчогледнея ли макар и за два часа с отпечатъците от пропуснато безпосочие
слънчоглед за два часа на шейсет
да разцъфвам ли