вали...вятъра ражда порои от листа, шишарки, кестени, орехи, само капчиците дъжд са толкова малко,че почти не се забелязват в периодичната система на падащите плодове, вятърчето надува една малко по дебела свирка и брули ли брули...по земята килими, от единия край на шосето до другия, от косите ми до косите на облаците, разхвърляни пластични апликации в пастелни тонове, дъхтящи на топлина, въпреки кълбенцата пара пред устните на хората,чудя се защо съм още тук и защо съм зелена още сред цялото това пиршество от цветове, сълзите ми, като детски шепот, се търкулват нагоре към широките длани на един чинар, който ги събира, свива ги на фунийка и си приготвя топъл меден сироп, люлея се между спомена за арогантното лятно слънце и това, което точно сега пристъпва бавно по рибята кост на облаците между дантелените чаршафи от капчици към залеза си на запад, колко е ароматно...зелена съм още, жива и пареща, оставам, за да го дочакам И утре