реката дълго лежа между двата бряга, ничия...никоя...тласкана, приютявана, милвана,милваща, нежна, дива, подронваща, изкопаваща, непокорна, тиха, спокойна, шумяща, шептяща, звъняща, ечаща, бучаща, притихнала, потна, усмихната, топла...бреговете бавно отронваха камъче след бучица и мълчаливо притискаха дъното все по навътре и по навътре, там се трупаше нещо, трупаше се и не можеше да бъде извлечено нито  от тихите подводни топли течения, нито от влажните сплитъци мрак, реката стана плитка и тясна за рибите, прошумоля и съблече бавно роклята си, разкъса я, когато изхлузи раменете си през тясната талия, и ...лъсна, чиста, бяла и гола...оплешивяващите кестени се ококориха и настръхнаха при вида на кожата и, набъбнаха в  очакване, онемели от белотата на снагата и задишаха учестено и влажно, протегнаха хищните си пръсти и докоснаха нежната чиста  повърхност...луната пръсна пътеката си на ситни кристали  заслепена от болката на реката, бреговете зашумяха, затърсиха, зашушнаха...нямаше я, нямаше я чистата бяла вода, помежду им се точеше сива изцапана мокра лента ...луната счупи лицето си и увисна тъжна над нея, заплака звезди...