Жива съм...за още малко.
Котките не живеят върху ламаринени покриви.
Вълците също.
Уча се да живея върху  метална повърхност от първите звуци на три четвърти цигулката, която татко ми купи. Тогава за пръв път стъпих на ламарината. Тогава за пръв път се задържах върху нея. С мелодията която изсвирих. Два тона. Единият беше Ла. Пързалях се...дращех, хапех, зъбех се, озверях, научих се да стискам зъби, преминах през школите на криворазбраната любов, фалшивите спомени, глухите пътища, студеното легло, алкохола, успокоителните. В някакъв миг сънувах. Сънувах, че умирам. Сънувах ръце, които ме вдигат и очи, които ме връщат. Събудих се приседнала в леглото, студеното, жива, с разюздано сърце и едничката мисъл, че полудявам.Не ми се ходеше отново на училище.Нямаше какво да науча. Докато не срещнах точно тези ръце и точно тези очи.Оказа се, че съм двойкаджийка с потенциал за отличничка. Спрях алкохола, спрях успокоителните, спрях да дишам, спрях да виждам...Припомних си първия тон на цигулката и засвирих в Ла. Припомних си как се Виждиша.Защото винаги съм го знаела. Пътувах с влак, с кола, с двата си диви боси крака. Видях, попих, душих, милвах, мърках, усетих толкова много неща през срещнатите очи и ръце. За първи път разбирах радостта, забравяйки, че живея в този свят. Пропуснах да помисля, че един ден и очите и ръцете ще си тръгнат така, като бяха дошли- на сън. И сега не искам да го повярвам. Имам още учебни дни. Имам още палави междучасия. Не съм си обула обувките. Не съм прибрала звънеца в тъмната стаичка и не съм заключила входната врата с катинар, дори не съм я затваряла. Зее..Пуста и отворена за следващия учебен час..Не съм погледнала само учебника. Днес го направих и видях колко много задраскани думи има във него. Думи, които няма да бъдат изречени. Явно не всички уроци трябва да се помнят.Видях още как по страниците на моя учебник пълзят чуждите думи и смилат, убиват споделените мои...Като притежателни воюващи местоимения...Мои...Твои...Научих много неща от ръцете и очите в съня. Научих повече отколкото трябваше. И за тях научих. Познавам всяка гънчица, браздичка, тръпчица, влакънце...Но те не ме познават. Предават урока набързо и хукват...Предават същия урок, в същата учебна стая на чужди...Непритежателни местоимения...
Мислех, че един свят на котки и вълци, живеещи по ламаринени покриви,е само техен, заради тайната на задържането върху метала. Оказа се, че не е така. Научих, че болката се ражда от ноктите...Научих, че дори един храст може да бъде чужд, ако ръцете и очите решат да го подарят безвъзмездно...заедно с теб, осъдена на съсичане.
Не научих само един урок.
"Как се живее Без"
Жива съм...за още малко.
Учителя кара вода...



Dead Memories Стоейки в тъмното аз не мога да забравя
дори сега осъзнавам времето, което не мога да получа,
друга история от горчивите хапчета на съдбата,
не мога да се върна отново,
но ти ме помоли да те обичам и аз го направих.
Размених моите чувства с договор да ида в затвор
и когато се измъкнах, разбрах,
че другото Аз е умирало до сега,
чувам неговия глас в главата си...
Ние  никога не сме били живи
и ще бъдем родени отново,
но аз никога не ще оцелея
с мъртви спомени в моето сърце...

Ти ми каза да те обичам и аз те обичах
Завърза моята душа на възел и ме накара да се предам
така че когато се измъкнах запазих единствено моите белези
другото Аз си е отишло.
Сега аз не знам къде принадлежа,
ние никога не сме били живи
и ще бъдем родени отново
но аз никога не ще оцелея
с мъртви спомени в моето сърце...

мъртви видения в твоето име
мъртви пръсти в моите вени
мъртви спомени в моето сърце




                   

Първото нещо... Беше потресаващо. Страхотно! Не знам дали всички са усетили това, което аз усетих, защото съм го преживяла, но им го пожелавам. Наистина съм възхитена от прочетеното!