Ръцете дойдоха от светлината. Завихриха се като тънки нишки, вплитащи се една в друга и зачерпиха сили за раждането си от лъчите на нероденото мляко.Пиеха с онези тънички влакънца, които щяха да се превърнат във вени, даващи топлина и усет  по цялата им дължина. Пиеха дълго и лакомо, преглъщаха на едри гълтоци, шумно...примляскваха  порозовели от радост и нарастваха с още едно късче светлина, с още едно късче...с поредния лъч любов.

 Не че разбираха какво им се случва.Не че ако разбираха можеха да спрат или продължат сами, не че имаше някой виновен за плисналата на тръпки радост. Те танцуваха голи и бели, истински, живи...И в този танц на радостта нямаше нищо измислено. Реалните им очертания вече подсказваха какви ще са пръстите, какви косъмчетата, какво ще предизвиква настръхването, изстиването, топлината, колко и какви ще са линиите по дланите, дължината на пръстите, мекотата на сгъвките, белотата на кожата, нежността на докосването, отпечатъците, меките чувствителни места, радостта, болката, мислите им...

Ръцете оформяха лицето си по подобие на хиляди други ръце, в началото напъпили от желание и после внезапно плиснали във белите гребени на вълните, с тласъци оформящи долините и падините им. Излитаха, преди да бъдат измислени. Тъгуваха, преди да почувстват болката. Милваха, преди да разберат, че могат да притискат силно. Учеха се да свирят преди да заумеят мелодията на нежния дъжд...

Ръцете се раждаха, преди да знаят, че не могат да са живи вечно.

Точно в този момент, когато всичко възкръсваше, се появиха стереотипите. Те застанаха пред утробата и зачакаха като зли кучета появата на ръцете.  Зашушукаха и занареждаха как ще оформят новородените, за да се впишат в естествените условия на този свят, като поредното завоевание на условията. Сенките им бавно запълзяха  към надникващите нежни пръсти. Тлъсто обгърнаха  меките бели длани. Проследиха с  ледените си черни  погледи нишките топлина, пръснали изсвирените си кванти радост пред отверстието на утробата. Извадиха дългите си диригентски палки и подредиха пръстите  по размер и височина. От самите ръце поискаха да им се поклонят, да ги обвържат с бодлива тел и да ги замъкнат до най близкото пристанище, където, натоварени в тъмните трюмове на телата да отплуват  за място в този свят наречено „хоризонт”. Там, в колонията за кротки ръце, да бъдат превъзпитани  да се подчиняват  без да искат, да мълчат без да дават, да танцуват по свирките на тъжните клоуни и да коленичат пред великите  Безръки. С две думи, стереотипите поискаха от  ръцете доброволното им разпъване на кръст.

Извадиха от бездънно скъсаните си джобове бодлива тел и заувиваха  крехките нежни ръце все по стегнато и по стегнато. Не чуваха болката им, не виждаха побледнелите от стискане пръсти, не разбираха, че убиват ръцете преди да са поели първия дъх. И тогава, точно тогава, както става само в приказките с добър край, измежду обезкръвените от страх и стискане пръсти,на границата на страха и любопитството, която само ти познаваш, посред възкръсващоумиращите длани покълна То...

Дори едната свободна ръка не знаеше откъде се беше взело То, но разбираше, че няма друго спасение освен нежното крехко жълто цветче. Беше толкова, ефирно, че чак прозираше и в същото време толкова силно , че нямаше нещо, което да може да го спре.

Да спре какво -  ще попитате.

Да спре бодливата тел на стереотипите, да я разкъса с малките си милави жълти листа, да я направи на тънка паяжина и първия срещнат паяк да я отнесе към някое едро широколистно дърво и в нея да улови всички останали дребни условия, заплашително прерастващи в стереотипи.О, как се зарадваха пръстите, и как се зарадваха ръцете, и как се зарадва утробата, изведнъж разбрала силата на малкия цвят. Тя, утробата, изведнъж се разлюля, зазвъня, зашептя напомняйки на децата си първите глътки мляко, първите нишки светлина...Занарежда, тихо ромолейки, в някакъв монотонен тласък, мелодия, която взриви малкия жълт цвят в хиляди жълти искри. И в този взрив, ръцете, внезапно осъзнали свободата си, се втурнаха към пръснатите пътечки от блясъци, за да съберат всяко късче останала светлина, всяко миниатюрно зрънце обич, което да им напомня откъде  и защо са дошли. Тихото жълто цвете беше тяхната шумна внезапна обич. Вече не бяха обречени на затвор в телата. Имаха себе си и поникналите крила за полет. Дори усетиха шепнещия полъх на вятъра рошещ перата им...Пера ли...Ръцете се спогледаха с най малките пръсти...Пера...Никнеха ли им пера или това беше сън...Някъде надалеч, изтаскани от жълтия взрив, стереотипите проклинаха неуспеха си и се оттегляха на онзи кораб, същия, който щеше да заточи ръцете далеч.

И тук прикзката за ръцете щеше да свърши с внезапно осъзналата се свобода на докосванията ако не беше онази граница между страха и любопитството. Едва освободили се от стереотипите, ръцете закрачиха по тънката бяла бляскаща граница диря, като  следа от охлюв преминал през пътя им.Тази следа беше остра и върла, потайна и дива. По нея внезапно поникваха бурени тръни и драскаха дърпаха разголваха и разкъсваха горките нежни ръце. По бялата има кожа  оставаха едри червени следи но те не спираха да вървят заради някакво мнимо гнездо което бяха решили,че ги чака във края. Колко много неща не знаеха...Позабравили утробата ръцете се връщаха отвъд любипитството и страха. Надничаха зад ъгъла, душеха с бърни, опипваха с длани...Търсеха път напред за връщане. А този път...този път го бяха пропуснали. Първия дъжд разкисна бляскавата следа. Пътечката  стана ронлива и хлъзгава,  като влажна жена. Ръцете залитаха веднъж любопитни и два пъти по  страхливи, люшкаха се, падаха на колене и молеха дъжда да спре. Но валеше...Валеше сълзен дъжд. Те спряха на двата бряга на един кръстопът и зачакаха любопитството да се уплаши или страха да полюбопитства. Заговориха тихо на капките. Дъжда обаче не слуша приказки. Той ги разказва. Ръцете не знаеха за това и говореха, говореха...Дори връщаха дъжда в леглото му , за да спре пътеката да се рони под тях.Самотни , измокрени, изморени и тъжни ръцете стояха на кръстопътя и не знаеха накъде, докато...

Докато дъжда ги хвана за мокрите пръсти и ги поведе, далеч от кръстопътя, далеч от страха, далече от любопитството, далече от този свят...далече...    

Но къде, защо, как...задърпаха се ръцете.Напускаха сигурната бляскава диря на любопитството и страха, на мнимото тихо спокойствие, на илюзията за гнездо в края на пътя , който просто нямаше край. А дъжда заразказва приказка за светлината и първата капка желание. Ръцете притихнаха и заслушаха. Дъжда ги целуваше с капкодуми...

Не зная какъв е края на тази приказка. Дори не зная има ли край, защото вчера валя и в мъглицата от капки край мен притичаха стереотипите с голямата си гъвкава паяжина за лов на сушата. После дъжда заромоля някак си по нервно, сякаш плачеше. След това прокапаха стрехите в див необуздан ритъм. Притичаха няколко условия вързани във възел от страх. Любопитството се скри в една локва и мимикрира  в отражение. Дъжда не шептеше а шибаше, пазеше нещо и шибаше с думи...После утихна. Не видях ръцете, но те не са изгубени. Всъщност са...Или не...Или те са изгубили...Или са се изгубили...Дъжда е свят който трудно се намира, защото не се търси. Кой кого изпусна от пръсти- дъждосвета ръцете или ръцете капките...И това не зная...

Зная само, че ако ръцете не намерят капките няма да намерят радостта си. Ще ги намерят стереотипите, ще ги впримчат и ще ги оставят да побелеят в една пустиня без изход от любопитството и вход заключен от страха.

Зная само, че дъжда няма да разказва повече приказки за светлината и първата капка желание, защото никога няма да пожелае други ръце.

Ще се превърне в пясъчна буря и ще запраши към пустинята.

Останалото...останалото е просто тъжна приказка за дъжда.