там, един пръст над дъгата, където капчиците светлина бълбукат в  лимонено жълтите коремчета на светулките, а дъжда прилича на ситни карфички, живееше Той, през кратките лета, когато дъгата изсветляваше и прозираше само кафявото и  дъжда барабанеше с главичките на топлииките по кристалните облачета, тогава, при Него, задъхана от тичането по летните поляни, боса, чорлава, с два абажура от тънка бяла кожа, прозиращи под старата тениска, пристигаше Тя...носеше аромат на кокиче и захаросани орехчета в едно, танцуваше дълго, въртейки поли над маковете, които любопитно надничаха отдолу, но никога нищо не казваха, само навеждаха срамежливо очи, когато ги лъхнеше аромата на окосена и престояла трева, Тя умееше да танцува, разперваше така  ръце, като че ли ей сега ще полети, но никога не излиташе по далеч от дърварските му груби ръце, прикацаше в тях като зрънце в шепи и набъбваше от влага, за да покълне бавно, копнежно и да пръсне онова юмруче свито в стомаха му на хиляди искри, по светли от лимоненожълтото коремче на светулката...това лято Тя не дойде, Той дълго обикаля поляната с маковете впил очи в ключалката на дъгата- местенцето, от което Тя се пронизваше лека и ефирна като нишка коприна, нямаше я...не дойде и с първите карфички, закъсняваше за прецъфтяващите макове, нямаше я и за последните лъчи на лятното слънце, житата положиха глави в ръцете на дърваря сами и нелюбени от погледа и...това лято си тръгваше без да я дочака...дърваря  дълго и търпеливо се ослушваше  за босотата и, душеше влажния въздух и все му се струваше, че негата  ей сега ще се пръсне над поляната, но тя не идваше...беше последния летен ден, слънцето упорито размахваше бродираната си с облаци кърпичка  за сбогом, но никой не му обръщаше внимание, Дърваря тъгуваше, крачеше сам и свил глава между раменете си, като костенурка, изгубила топлината на корубата си, в края на дъгата, до сами ключалката растеше дърво, което всяка пролет се отрупваше със сини цветове, сини, като очите и, Той стигна до него, приклекна, протегна ръка и нежно докосна власинките по кората, дървото настръхна и оживя, отвори всичките си пори за онова, което, напръхнало от жегата и желанието в човека, напираше да избуи, пръстите му нежно полазиха по кората, потръпнаха, после, внезапно осъзнали приликата на кората с грапавата нежност между бедрата и, зашариха трескави и плътни, разтваряха, милваха, изсмукваха всяка капчица влага ...дървото трепереше, разбираше само, че това което се случва носеше Нейното име...мъжът се тресеше, от него изтичаха светли нишки, жужаха, звъняха, вибрираха, пулсираха, всяка негова фибра гореше в желанието за Нея, шепнейки името и  той се движеше в ритъм на прелетна птица летяща над океана, бавно, с широки махове, дотогава, докато в очите му се пръснаха съзвездия пурпурен прашец, а зениците му станаха черни, дълбоки и топли толкова, че да попият влагата на жената...на дървото...после всичко свърши внезапно, Той се оптпусна по очи и захлипа в корените на синеокото дърво, по меките извивки на раменете му минаваха конвулсия след конвулсия, пръстите му, същите които толкова нежно милваха, се впиха с неочаквана сила в меката кехлибарено зелена трева, сякаш потънаха в косата и, и изведнъж рязко дръпнаха кичура...замириса на влажна пръст, на болка, на сълзи ... Той лежеше по очи, а слънцето махаше ли махаше с облачната си кърпичка, на кой му пукаше, че си отива...Дърварят беше любил дървото със сините очи и сега лежеше онемял, самотен и празен до корените му, в главата му се въртяха в спирала цветовете на маковете, очите и, белите и поли, лимоненожълтите коремчета на светулките, сините цветове на дървото и онази бляскава струйка желание от него до пъпа  върху кората...когато слънцето най после затвори вратата на небето зад гърба си, Той се надигна с полепнали по панталоните му бучици пръст и тръгна към ключалката на дъгата...но тя, както знае всяко малко дете , е еднопосочна...Дърваря остана сам...с дървото, което беше любил...завинаги


                 

Красиво написано и най-важното некомерсиално.

Винаги са ме трогвали вълненията на хората. Направо ме е яд, че аз не го написах! Страхотно е! Истинско и пулсиращо! В живота никога не може да бъде така, за това написаното само по себе си е още по-невероятно и магическо! Браво!

... Вълшебно е!