Блогът на sblasaci :: трябва да си жив до събота. . .

Категории

Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти

Календар

Април, 2024

П	В	С	Ч	П	С	Н
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Blog.bg

Регистрирай си безплатно блог в Blog.bg

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

09.02.2009 10:01 - трябва да си жив до събота...

Автор: sblasaci Категория: Други

Прочетен: 492 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 10.02.2009 13:41

/ или- една стара история в нова ретроспекция /

той цъфтеше толкова рано, че нямаше време да се запознае с топлото лятно слънце, със съзвездията по небето от онази част на годината, с горещите ветрове, носещи песъчинки в косите си, с въздуха, наситен от уханията на другите цветя...цъфтеше рано, пръв, преди дъгата, преди дъжда, преди да е узрял за цъфтене
разжълтозеленя се зад дебелото стбъло на едно дърво, скрит от срам заради цвета си, нямаше друго такова цвете, всички бяха наситени, топли, само той смесваше в купичката си два цвята и не преобладаваше нито един, "куку" му казваха, или само "ку..." и той приклякаше като пред полет, но не за да излети, а за да скрие смехотата си
беше присутрин, почти обед, само вятъра си играеше в голотата на клоните и в бодлите на трънкохрастите, нямаше и намек за вероятности и възможности, "куку" беше навел главица в земята и чакаше момента на разтварянето си, в който ще погледне земята, тя ще погледне него, ще се усмихнат един на друг, ще потънат в зеленоочията си и пак ще се върнат в себе си- той в земята и тя в увяхналите му вени, над главицата му кръжеше рояк мушици-клюкарки, които очакваха момента на разцъфването, за да се изсмеят на цвета и приклякването, звъняха тихо, но той ги чуваше и знаеше, че когато започнат да се присмиват, въздуха ще му довее вибрациите на смеха и сам ще наведе още по ниско главица, пък после ще го вземе земята...и така, с наведено чело дочака слънцето, разтвори широко очи, зеленожълтоочен се вгледа в нея без да примигва, дълго, дълго и бавно, земята стисна стъблото му и той усети как соковете бликнаха към очите...това беше...краткият миг на щастие свършваше..."извинете, имате ли огънче..." шепот, после пак, но малко по високо "извинете...имате ли огънче...", не вярваше, че това, което усеща се случваше на него, "моля ви, ако имате огънче...", за кратко си помисли, че някоя от клюкарките му се подиграва, но после се заслуша в звънтенето и разбра, че едно Т е разилката между "звънене" и "звънТене", тя, която и да беше тя, звънтеше, изви стъблото си леко, срамежливо заради цвета и наближаващото "ку", и я видя, мъничка, черничка, а коремчето и някак увиснало тъжно и тъмно между тъничките и бедра, прииска му се да я помилва там, точно там, но не смееше... "имате хубав цвят, предпламъчен, бихте ли...", той не чу края, знаеше, че идва момента на тръгването, соковете му бяха свършили, трябваше да се върне в земята и тя в него, но не му се тръгваше този път, имаше нещо привличащо в онова тъмно коремче, в бедрата и ...

о, аз съм куку

нима, струва ми се, че не

така казват другите

но не и аз,имате ли още от този цвят, той ме разпалва

но коя сте вие

аз съм светулка

ооо...светулкааа...само съм чувал за вас

а аз никога за вас, но ви срещнах, бихте ли ми дали от вашия цвят

о, да, но вече си тръгвам

как си тръгвате, ето, още сте тук

не, тя ме чака, трябва да се върна в нея

не..не...изчакайте малко, нека ви дам от полета си

но аз няма какво да ви дам, трябва да скрия лицето си

това вашата смърт ли е

да

ооо...моля те, остани жив до събота

за миг ресниците на кукуряка опряха в нектарниците от учудване, дойдоха му някаква сили, ей така, от цвета може би, разтвори листенца ги положи там, между бедрата на светулката, на мекото и тъмно коремче, после лекичко стисна...