болката е кръгла, оцъклена, изплъзваща се, внезапно набождаща ни на някоя щръкнала от престояване в тъмното кост

първата болка в живота ни не е наша, но ние я водим разкъсвайки на кръг собствената си майка и се скъсваме да ревем, като че ли нас ни боли, а не нея, но пък кръглите алвеолки, изпълнени с нещо непознато така болят, така болят

миг след това пристига болката на глада, онзи, всепоглъщащия глад, заради който, захапали зърното на гърдата, вече никога не го пускаме, само дето млякото се превръща в желание и болката се променя, от такава, в празното коремче, се превръща в болчица в слабините, родена от желанието, в мека тежест, като юмруче, което свива избутва, свива избутва... но това го знаят мъжете...и не само те

после идва топката, първата, жива, дива, шарена и бам...няма я, сбръчкана лежи в мазата или на тавана, а ръцете- празни, точно както ни се случва като възрастни, държим в ръце лицето, което обичаме и бам...няма го, изпускаме го, пропускаме го, отказваме се от него от страх да не ни завладее сладостната болка на юмручето и то точно това, което обичаме, от страх да не пропуснем другите подобни юмручета, а колко такива има край нас, нищо че са студени, бройки да има...и тогава то, любимото лице, ни напуска, то се отказва от нас...вариантите са много, но болката същата

има и сладостна болка, такава, която прилича на онази, на птицата, дето сама си забива шип в гърдите докато пее, тоест- докато обича, и ние така- изцеждаме  се в някого, в нещо, от което умираме и го разбираме, но го правим, заради сладкия болкав копнеж за някогото, за нещото...

това не е опит за анализ на болката, аз не съм анализатор, но помня раждането си, първата топка и лицето от един мой сън, тези неща не ми принадлежат, те са на времето, но болката...
о, тя е само моя...
кръгла
жива

                      

Трябва да се научим да приемаме болката в себе си и да и се наслаждаваме! Болката е живота !Изгарянето ! Дали може да започне да ни харесва?...