понякога, само понякога, ми се иска да мога да дам повече радост отколкото мога, сякаш това ще ме разтовари от болката, сякаш давайки радост ще  трансформирам болката в малко бяло   млечно облаче, което ще отлети поне за известно време да излее пълнотата си някъде  другаде, но с обратен знак, като неравенство в чужда полза

понякога, само понякога, когато разбера, че гласа ми или лицето ми са доставили мъничка радост, че нещо е затрептяло отвътре на някого, за кратко се кротвам уморена от всички тъжно разкъсани парцали от кокичета, някак си ме отпуска онази свивка дето ми свива предсърдието и изравнявам налягането  в двете камери, ей тогава как ми се тича боса...

понякога, само понякога, си мисля, че е време да се погледна в огледалото и да поискам да зарадвам и себе си, но само понякога, през повечето време оставам като капчица върху перо, която се търкулва по средната му нишка и оглежда стръкчетата му в себе си, но няма сили да спре за почивка, просто се търкаля, търкаля...а  човешкото перо не е толкова голямо, за да стигне за един живот

моето привършва

понякога, само понякога, се радвам да радвам...но се страхувам да пожелая да остана радостна, защото перото ще свърши преди да съм го пожелала... или радостта ще си тръгне преди да съм я усетила

"понякога, само понякога, си мисля, че е време да се погледна в огледалото и да поискам да зарадвам и себе си ..." направи го :)