те, хората в животите ни, преминават през нас, през тях, като през малка гара, на която или спират за кратко, или дерайлират, или изсипват товара си и си тръгват, или изобщо ни подминават, и остават животите ни полупълни- полупразни да дрънчат като консервени кутии от копърка след нас, да се влачат като опашка на хартиено хвърчило внезапно подето от вятъра и брулнато в първите срещнати клони, за да ни напомнят, че вероятно има някъде някой, който още не е минал през гарата ни, и няма и да мине, или поне няма такова намерение, или пък минавайки може да опустоши всички възможни коловози за спиране, преминаване, дерайлиране... а тя, гаричката, една такава мъничка, с алея от мидички, с иглички от бор по пътеката и розови храсти, напъпили сега, но щъфтящи в бяло през май, перончето варосано, белосано, изчистено от чужди присъствия...пуста гаричка
колкото и влакове да се спрат, колкото и чистачи да минат, колкото и вестници и пепелници да се търкалят на кълбета по перончето, не може да се запълни чакалнята, защото тя очаква точния влак с точния пътник в него...твърде смела мечта, дори за разпределителна гара
а себе си, за съжаление, не можеш да дочакаш да пристигнеш