Той е толкова нежен…Откъде взема толкова милави жестове…Откъде се е научил така да люлее, като люлка, от която хем искаш да стигнеш високото, хем да провлечеш крака по земята , да загребеш рохкавото и да не можеш да се издигнеш, да останеш там, в твърдия рохкав жълтък на желанието. Като ствол на черница е, гъвкаво -пръстен, рехав. Завърта ме в едната посока като вятър на свобода и после внезапно ме завихря като тънка паяжина на другата, така, че докато се опомня и добия представа за движението, някъде по калната ми пътечка са се затичали всичките ми сокове, търсещи, молещи, очакващи, желаещи. Миговете изтичат в струйчица, която той усеща и се въргаля, валя в нея, като новородено, което търси най близката си среда- влагата, докато омекне наситен от нея и остане така обвит задълго в ръцете ми. Очите му стават наситено вещерски сякаш с тях нарежда магия за тръгване. Виждам как зениците се разширяват давайки ми да удавя в тях неумението си да плувам, разпервайки всичките ми кални поточета по ствола му. Нямам сили да се засиля сама. Той ме люлее. Нагоре, надолу, високо загребване, нисък полет… Усещам се жива повече отколкото ако пия вода в горещ летен ден.Така понесена върху нежните мъжки ръце се оставям да бъда водена-  за него, от него, през него, до нас…Това ли е желанието…Копнеж ли е…Има ли нещо друго което може да бъде прекръстено, което да покръстим в себе си…Разбирам,че иска да остане с мен, в мен, до мен, усещам приливи, отливи, усещам как внезапно събрала потоците си олеквам до безтегловност щом ги напие с вихрушката си… И той го разбира…Омесваме се, дотичали запъхтяни заедно до малката капка, която ни чака още в началото на пътя. И оставаме там…Въпреки, че си тръгваме…Оставаме…

толкова ми е тихо… не смея да дишам, за да не пукна мехурчетата тишина край босите си крака, лежа на земята, болката в кръста ме е сковала и се чудя как ще играя на жоменка утре, как ще покажа рибките под вълните, как ще тръгна към теб…лежа,  а мъжкият глас е толкова топъл, прегръща  ме  в паузите между думите, повдигам глава и я отпускам наклонена в мое дясно, илюзията за рамо се резсейва в момента, в който докосвам пода, исках…не, искам да тръгна към теб…правила съм го толкова пъти, не умея да спирам щом веднъж съм тръгнала, така и не се научих, а сега си дръпнах юздите  толкова силно, че разцепих и двете си устни, болка, по силна от тази в кръста…задуши ме, сви се гърлото като пиле, дето не си  е глътнало жълтъка и се заяде с дъха ми, почти го спря,  буцата нарасна застрашително и само тъжната представа за кльощавия ми образ в огледалото стопира желанието да се изчистя от ненужната болка…отнякъде замириса на нежност, не ми се надига да търся розовите, може ли да мина без тях и без глътката, гласа  от песента ме достига пеша, звучи гальовно…люлея ли се от този ритъм… или ти ме люлееш

ако ти помниш влагата то аз помня ствола по който се стичах, като неизпята капка…тръгнах, върна ме, а не мога да се връщам, ключа за стаята още е в мен, там ще ида да те родя, там ми е мястото, изпълзях от ъгъла си, за да те погледна, сега искаш от мен да се върна, трудно ми е, достатъчно трудно…докато си пиша стиховете и прозата в които ти разказвам за себе си ти, който и да си,  живееш живота си без  да се замисляш над мен, не бележиш дните с още една бръчица, не разбираш, че времето да бъда прясна, млечна и топла свършва, пресъхвам, изстивам, гранясвам, дори не зная какво бих могла да ти дам след месец, два, година...а ти, ти растеш като „никой” и си спокоен от това, не ти се губи спокойствието, убиваш ме заради него…тогава дали е трябвало да тръгвам…излишен въпрос защото вече вървя, а не умея да се връщам…

какво ще стане с мен когато стигна там а теб те няма
там...стаята на кръстопътя

място за любов

място за другото

място за умиране