толкова много пъти съм плакала, толкова много сълзи…
ако бяха елей щях да съм вечно млада, ако бяха киселина отдавна да  нямам лице, ала те са обезличаващи…остарявам странно, само лицето, тялото  не се поддава на провокации, но очите…оглеждам се тази сутрин и това, което виждам в огледалото ме шокира
от шията надолу  е онова незасегнатото в мен, раменете ми обли та чак кръглеят в бялото си, ръцете ми голи и боси, диви и непослушни, когато ги вдигам, за да се среша, танца им е като  дъх от мляко в тясна кухня, ако можеха да живеят сами щяха да са крила, кожата бяла, мека, топла, едни светкави лутурки  само по нея тук там, на зиг заг,  не смея да прокарам ръка по  светкавото, защото зная, че зад всяко косъмче и мъхче има наострени иглички за усет, за докосване
не, не, не съм красавица, не влизам  в категорията на жените „дето стават” в дебелашките шеги на някого, обувам дънките, усещам как ме лъхва аромат на карамел, а сина ми за пореден път нарежда „айде мамо, пак се докара на тинейджърка”, не зная нито как, нито  кога да му обясня, че красотата на една жена не е в тялото, не е в гърдите, не е дори в сластно  полюшващите се бедра, ще намеря време и ще му кажа, че пушека в очите е този, който предизвиква огъня…
погледжам лицето си в огледалото, какъв ти пушек, за какъв огън става дума…синьозелени извори, във връхчетата им неродени накупчени сълзи, готови да се сринат по надолнището, набраздено от тези преди тях, кората по скулите като обжъгната от горещ вятър, ъгълчетата на устните сухи, устните напукани, каква жена съм мамка му, кой би ме погледнал такава, и всичко това заради едни сълзи…
”мамо, не плачи де, хубава си си, а и не изглеждаш тъпо като тинейджър”…успокоява ме значи, вдигам ръка, дясната, не разбирам защо, но зная, че в дясното око прагчето на сълзите е по ниско и по лесно преливат, изтривам я, парва ме, цепчица, болка…лицето напукано и състарено като кожица на презряла ябълка, стъблото готова да цъфти и ражда…
господи, каква жена съм…
правя бегъл опит за усмивка, несполучлив естествено , закопчавам колана, обувам маратонките и излизам в дирята на сина си
и днес отбелязвам деня като равноденствено безразличен
и днес няма да вдигна лице, за да видя акациите
и днес ще пропусна залеза, така, както пропуснах изгрева, за да не изплаша слънцето
пропускам и този ден като вчера, както утре…
каква жена съм, божичко, щом остарявам странно неравноделно


          

винаги харесвам написаното от теб!
Поздрави!

казват че жената няма възраст, но това не значи че и тя мисли така. Понякога се замислям за староста и се чудя каква ли бабка ще бъда, щя си седя ли пред компютъра с треперещи пръсти и 4-5 диоптъра очила, ще ходя ли с дънки както си ходя цял живот или просто няма да доживея до там...

Не се замисляй за естествените неща в живота...
Това не трябва да те притеснява...
Разбира се, жените много плачат, но дано да няма сериозна причина...

ostarqvane mila...