Постинг
31.05.2009 22:53 -
да говориш в мълчание
Автор: sblasaci
Категория: Други
Прочетен: 598 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 31.05.2009 22:54
Прочетен: 598 Коментари: 2 Гласове:
0
Последна промяна: 31.05.2009 22:54
на фона на какафонията приличаше на тебешир върху черна дъска, непромокаем, недокосняем, невероятно мек...нищо, че беше целия бял, изкуството му изискваше да стои прав часове наред без да се втвърдява, без да изсъхва, без да се троши и разпилява, мисля си, че дори да беше завалял дъжд пак щеше да е там, стъпил вероятно върху дървено сандъче, обул ръцете си с тънки бели ръкавици, имунизирал се срещу нищо незначещите думи, в лявата му ръка цвете, рошаво колкото той под бялото сепаре, с него гали, удря закачливо, докосва, привлича внимание, очите му като две черни цепчици, толкова притворени, че дори не мога да надникна в тях, за да видя цвета им, а съм сигурна, че вътре кръжи вселена, от време на време подхвърля бонбони, или ги подарява
иска ми се, мамка му, как ми се иска да стигна до него, да го докосна , за да спре онзи въпрос - диша ли, жив ли е, повдигат ли се гърдите му под бялата дреха, мъж ли е, жена ли е, майчице...толкова е чист...
стои на площада от кой знае колко часа сутринта, прибираме се късно, студено е, а той още е там, дори не зная дали е хапнал нещо днес и заслужавало ли си е да стои непромокаем на дървеното си сандъче, напомня ми с нещо за ваксаджиичетата някога, но в бял цвят, и тих, тих, тих, прозрачен... а устните му...устните му тънки та тънки, като тревички, от грима ли е, така ли са си, не зная, но са тънки, че чак чупливи
децата спират на тумби пред него, дори захарния памук не му е конкурент
внезапно към нас полита бонбон, тупва в краката ни, мъничък, зелен, шумолящ ,"за теб е", вземам го, разглеждам го, не е особенно пресен, не е и за мен , но е подарен с онова невероятно усещане, което ти казва "видях те...видях как ме гледаше"
питам се, трябва ли да сме мимове, за да ни забележат
за да можем да подаряваме без да очакваме да ни върнат
за да ни чуват когато мълчим
иска ми се, мамка му, как ми се иска да стигна до него, да го докосна , за да спре онзи въпрос - диша ли, жив ли е, повдигат ли се гърдите му под бялата дреха, мъж ли е, жена ли е, майчице...толкова е чист...
стои на площада от кой знае колко часа сутринта, прибираме се късно, студено е, а той още е там, дори не зная дали е хапнал нещо днес и заслужавало ли си е да стои непромокаем на дървеното си сандъче, напомня ми с нещо за ваксаджиичетата някога, но в бял цвят, и тих, тих, тих, прозрачен... а устните му...устните му тънки та тънки, като тревички, от грима ли е, така ли са си, не зная, но са тънки, че чак чупливи
децата спират на тумби пред него, дори захарния памук не му е конкурент
внезапно към нас полита бонбон, тупва в краката ни, мъничък, зелен, шумолящ ,"за теб е", вземам го, разглеждам го, не е особенно пресен, не е и за мен , но е подарен с онова невероятно усещане, което ти казва "видях те...видях как ме гледаше"
питам се, трябва ли да сме мимове, за да ни забележат
за да можем да подаряваме без да очакваме да ни върнат
за да ни чуват когато мълчим
Търсене
За този блог
Гласове: 2323
Блогрол
1. LOU RHODES
2. НЕПРОСТИМО
3. FAREWELL
4. SECRET GARDEN
5. NIKOS
6. LONELY DAY
7. Симетрии
8. Стълба към небето
9. ПРИКАЗКИ ЗА ВЪЗРАСТНИ
10. ДОБРО УТРО
2. НЕПРОСТИМО
3. FAREWELL
4. SECRET GARDEN
5. NIKOS
6. LONELY DAY
7. Симетрии
8. Стълба към небето
9. ПРИКАЗКИ ЗА ВЪЗРАСТНИ
10. ДОБРО УТРО
