Постинг
20.06.2009 22:27 -
НЕИЗПРАТЕНИ ПИСМА
Автор: sblasaci
Категория: Други
Прочетен: 510 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 20.06.2009 22:29
Прочетен: 510 Коментари: 2 Гласове:
0
Последна промяна: 20.06.2009 22:29
ПИСМО ДО ТАТКО
пиша ти, за да ти кажа, че пътя за който ми споменаваше, сега ме върви, сега ме изминава, безумно тих е, с нищо не напомня на път, по скоро са две симетрични линии, очертали посоката ми, тя е североюжна и забила нос в картата на живота, зяпайки върховете на маратонките, търсейки калните пресни следи на някого, използвам сърцето си за компас, защо не ми каза, че боли толкова много, подготви ме за всякакви радости, накара ме сама да излекувам всичките си открити рани, но не ми каза, че от безпосочието на сърцето може да боли толкова...мислех, че ще е лесно да ти пиша, оказа се че не е, вероятно ще ме упрекнат в неестествена привързаност към бащата, каквато си мислят, че съществува, но аз не те боготворях, нито се страхувах от теб, нито, както казват, изпитвах непрекъсната нужда...нужда от теб, онова, което изпитвах и което още изпитвам е кротката радост, че те имах до себе си, че имах възможността щом разбия колене в нечия жестокост да протегна ръка и опряна в очите ти, като улична кучка да препикая раните си и пак да вървя...знаеш ли на какво ми приличаше татко, на отворена до дъното си врата, няма по силно нещо, което си правил за мен от това, да бъдеш отворена моя врата, в която да влизам излизам кална и мръсна, чиста и боса, непослушна и примерна, тъжна и радостна, непокорна, вироглава, вятърничава, твоя...мисля си, че ако сега ме видиш би се зарадвал на дъщеря си, не че съм постигнала кой знае какво, би се зарадвал на усилията ми да задържа вратата си отворена, за да влизат илизат през нея тези, които имат нужда от обич и помощ, не съм се превърнала в храм за милостиня, но раздавам имането си, зад сезам на душата си имам несметища, не са ми нужни щом съм ненужна...
искам да те попитам защо си ме оставил недовършена...защо...толкова е лесно да бъде открита ямката, тя предизвиква очи, пръсти и водопади в нея, но няма кой да я запълни, просто няма, а и да има се страхува от праговете и...късно ми е да бъда оформена и завършена, пълня се с път, който върви по мен и всяко негово камъче дере бръчица по лицето ми, но знаеш ли не ми дават годините, на теб приличам, младолика съм...и като теб искам да си отида, тихо, безшумно, като ожънат в жегата слънчоглед...татко, изчакай ме, отвъд прелеза на душите поспри, зная, че ще ме познаеш, същата съм си, като видиш да идва светулка ме остави да кацна в шепата ти, после отвори вратата...друго не ми трябва...досветлеене отвъд
пиша ти, за да ти кажа, че пътя за който ми споменаваше, сега ме върви, сега ме изминава, безумно тих е, с нищо не напомня на път, по скоро са две симетрични линии, очертали посоката ми, тя е североюжна и забила нос в картата на живота, зяпайки върховете на маратонките, търсейки калните пресни следи на някого, използвам сърцето си за компас, защо не ми каза, че боли толкова много, подготви ме за всякакви радости, накара ме сама да излекувам всичките си открити рани, но не ми каза, че от безпосочието на сърцето може да боли толкова...мислех, че ще е лесно да ти пиша, оказа се че не е, вероятно ще ме упрекнат в неестествена привързаност към бащата, каквато си мислят, че съществува, но аз не те боготворях, нито се страхувах от теб, нито, както казват, изпитвах непрекъсната нужда...нужда от теб, онова, което изпитвах и което още изпитвам е кротката радост, че те имах до себе си, че имах възможността щом разбия колене в нечия жестокост да протегна ръка и опряна в очите ти, като улична кучка да препикая раните си и пак да вървя...знаеш ли на какво ми приличаше татко, на отворена до дъното си врата, няма по силно нещо, което си правил за мен от това, да бъдеш отворена моя врата, в която да влизам излизам кална и мръсна, чиста и боса, непослушна и примерна, тъжна и радостна, непокорна, вироглава, вятърничава, твоя...мисля си, че ако сега ме видиш би се зарадвал на дъщеря си, не че съм постигнала кой знае какво, би се зарадвал на усилията ми да задържа вратата си отворена, за да влизат илизат през нея тези, които имат нужда от обич и помощ, не съм се превърнала в храм за милостиня, но раздавам имането си, зад сезам на душата си имам несметища, не са ми нужни щом съм ненужна...
искам да те попитам защо си ме оставил недовършена...защо...толкова е лесно да бъде открита ямката, тя предизвиква очи, пръсти и водопади в нея, но няма кой да я запълни, просто няма, а и да има се страхува от праговете и...късно ми е да бъда оформена и завършена, пълня се с път, който върви по мен и всяко негово камъче дере бръчица по лицето ми, но знаеш ли не ми дават годините, на теб приличам, младолика съм...и като теб искам да си отида, тихо, безшумно, като ожънат в жегата слънчоглед...татко, изчакай ме, отвъд прелеза на душите поспри, зная, че ще ме познаеш, същата съм си, като видиш да идва светулка ме остави да кацна в шепата ти, после отвори вратата...друго не ми трябва...досветлеене отвъд
Търсене
За този блог
Гласове: 2323
Блогрол
1. LOU RHODES
2. НЕПРОСТИМО
3. FAREWELL
4. SECRET GARDEN
5. NIKOS
6. LONELY DAY
7. Симетрии
8. Стълба към небето
9. ПРИКАЗКИ ЗА ВЪЗРАСТНИ
10. ДОБРО УТРО
2. НЕПРОСТИМО
3. FAREWELL
4. SECRET GARDEN
5. NIKOS
6. LONELY DAY
7. Симетрии
8. Стълба към небето
9. ПРИКАЗКИ ЗА ВЪЗРАСТНИ
10. ДОБРО УТРО
