по ръба на небето вървя, като паяк с осем крака вкопчен в тавана без страх от падане в  или от него, стъпвам бавно  внимателно, сякаш  по везана кърпа просната на мегдана, оставена  само на вятър да гали ръбчетата на шевиците и, но небето има ли мегдан, има ли място за просване, хоризонта ли е тавата му…поглеждам го крадешком, не за да не загубя равновесие от ръба му, а за да съм сигурна, че от стъпките ми не го боли, а то е свило в синьото на очите си няколко пръски от тъжни облаци, опъва гръб под стъпките ми, има край небето, свършва там, където започват очите, на върховете на ресниците, гъсто е като бял шоколад  примесен с топлина от сока на грозде и цвят от ъгъла на дъгата, но не се потъва в него, вървя на ръба му, дори не съм разперила ръце, за да пазя равновесие, зная, че небето е готово да ме хване за косите, ако реша да полетя, да ме дръпне и притисне в прегръдката си, сядам в крайчеца му, клатя маратонки над ръба и мисля дали мога да падна от него, зная, че там, над заоблените  му върхове има още от него, а там, под низините му, има пропасти от небе, зная, че е някъде зад и пред мен, около мен, наоколило ме е, а аз, застанала на ръба, се чудя и мая накъде да полетя, към бездънието, там където ще ме посрещнат ръцете му  или към върха, там където ръцете ще ми пришият крила, но небето има ли дъно, има ли връх небето…не зная, затова оставам тук, на ръба на синеочието му, заплетена в желанието си да бъда обичана от шевицата, трябва да избера дали протегна ръка нагоре и да се уловя в косите му или да събуя маратонките  и да полетя надолу, под дъното, по дълбоко от дълбокото…не съм свободна, в свободата няма избори…пристъпвам по ръба на небето, олюлявам се за миг и се чудя с кой крак да куцам след като не мога да стъпя здраво на земята му, тогава…
тогава стъпвам на килима в стаята, пригодена за самотата ми, с очи на тавана и съзвездие в прозореца…връщам се в кота нула, а небето…

синьото му ме чака

аз чакам върха му

килима връзва глезените ми