тя живееше в стъклена къща, от дете до днешната дата, хубава беше къщурката, прозрачна, с едно прозорче на пода и едно на тавана, горното и служеше за летене, а долното за спасение, когато един пиян клошар разби това дето е на пода тя го закова, после зазида и спря да мисли за спасение,  остана и само  горното, за летенето, разшири го, украси го със сини цветя, бяла трева и млечно жито, за да може, когато се връща в обиталището нещо да и напомня за полетите навън и пак да я тегли нататък, реши, че никога повече няма да допусне клошари до стъклото на къщата, нито пияници, колкото и да и беше мъчно за тях, искаше прозореца на тавана да бъде чист, докато един ден през него не влетя мелодия на щурец, беше през зимата, сезона на нафталина в калъфите  на цигулките, този обаче свиреше, и то нещо познато, сякаш нея свиреше, отвори широко прозореца и заедно с мелодията в стаята тупна и той, щурчо, мъничък такъв, тесничък, поогледа я, докосна я с краче, реши, че не е страшна, че е нормално да попадне с главата надолу в стъклена къща с един прозорец и извади лъка от  джоба си, леле, как свиреше...после си тръгна, от тогава се връщаше в стъклената къща, заставаше на прага на прозореца и свиреше тихо и дълго, а тя лежеше на пода и слушаше как мелодията вибрира в сърцето и...после щурчето изчезна за дълго, върна се променено, нямаше го хоризонта в очите му, мелодиите висяха от върха на лъка страхливо сгушени една в друга, цигулката се притискаше до бедрата му изтръпнала и тя от страх,  щурчето не знаеше защо и от какво се страхува, никой не му бе обяснил, че щурците не се опитват да свирят страха си в мелодии,а го разтъркват по космите на лъка, така че допирайки се до натегнатите струни да се превърне в радост, така го превъзмогват, щурчето обаче свиреше, но вече по различен начин, тесни мелодии, кратки, с възел в крайчето вместо с пауза, нетърпеливи, напрегнати, изскрибуцани набързо и все припираше да си тръгва, тя лежеше на пода както преди и не го спираше, то си тръгваше без да каже нищо, дори кога ще дойде пак не казваше, след тези тъжни концерти тя не мърдаше от пода, лежеше дълго по гръб, вперила очи в прозореца на тавана, броеше звездите и времето, но звездите имат преброяване, поне така беше чувала, а времето не...после, един ден, щурчето не се появи, нито в обичайното време, нито в необичайното, на следващия също, и на по следващия, и още много дни...просто спря да свири в сткъклената къща, тогава тя спря да лети, развали украсата на прозорчето, замаза стеничките му с лепкаво, зазида светлината с тъга и легна на пода, между двата зазидани прозореца, нямаше спасение надолу, нямаше и полет нагоре, по стените се стичаха остатъци от мелодии изсвирени преди време, когато летенето беше спасение...сега спасението беше да разбие спасението под себе си и да потъне
взе сините цветя, бялата трева и житото
сплете примка
преметна я
ритна прозореца на пода
той се пръсна

Много самотно и жестоко. Трябва да направиш нещо, но в обратна посока. Опитай, целта е да изплуваш над негативизма и сърдечната мъка, а не да потънеш в тъжното.