приказката започва един ден, когато край реката за първи път цъфнал жасмин
той бил беден рибар, самотник, на брега на своята си река, където всяка пролет цъфтяли жасминови храсти и пълнели въздуха с аромат така, че рибите излизали да го дишат на повърхността, за да има какво да издишат в дълбокото синьо на реката, а той забравял, че те са прехраната му, сякаш живеел в магията на жасмина
прехранвал се с дребния си ежедневен улов и...сънища, като истински, цветни и живи
тя, жената от сънната страна, дошла за първи път в съня му, когато една пролет жасмина цъфнал внезапно, по очертана в реката лунна пътека дошла...пълнела душата му с погледа си, изтривала с ръкав сълзите му, притихвала на рамото му и слушала как и разказва за бедното си самотно сърце, после, по първи петли, го целувала по челото и си тръгвала боса по лунната пътека в средата на реката, след нея жасмина плетял пътеки от аромат и ги пращал в косите и, той знаел, че утре тя пак ще се върне в съня му и се събуждал спокоен, мислейки, че му принадлежи завинаги, по втори петли луната се прибирала да спи, а рибаря, вече буден, нарамвал мрежите си и тръгвал към своята река, и така нощ след нощ, сън след сън, дишане след дишане...дори вече не помнел откога я познава, денем ловял риба в дълбоките води на реката си, а нощем потапял душа в ръцете на сънувана жена...нямал нужда от нищо друго, бил препълнен и жив
но в живота  се случва какво ли не, след много време срещнал нея, живата, истинската, съвсем реална
жената от сънищата си тръгнала, отстъпила мястото си, когато самият той я отпратил си отшила, както казват в приказките, завинаги...заживял с истинската заради истинското и, наистина, наживо, годините и ветровете им преобърнали лодката му, изгнила, забравил за реката и риболова, а жасмина цъфтял, но никога вече с онзи аромат, докато един ден, по бог знае какви причини, истинската си тръгнала сама, без да я отпраща, горда, красива и непристъпна, като снежен връх, какъвто рибаря никога не бил виждал, всъщност, той не бил виждал почти нищо, знаел само лунната пътека в реката, самата река и жената от сънищата, която идвала по нея, в нея и това, което тя му била разказвала, ала жасминената водна жена не стъпвала вече нито по водата, нито по лунните лъчи, изгубила била пътеката на съня
колко пъти и насън и наяве той крещял срещу луната, берял цветове от храстите и ги пръскал във водата, очертавайки пътека по която да се върне поне уханието и, викал безимето и но нищо
колко пъти и насън и наяве протягал ръце и отново крещял...но кой да го чуе... насън не се говори, в сънищата хората притихват и само дишат, разбират се без да говорят, а наяве нямал нищо, бил сам, по сам от самотата
рибаря се събужда и сега, всяка сутрин, неразказал на никого за бедната си душа, не посрещнал никого повече в съня си, не погален, не погалил, сам...избрал свободата на рибарската си мрежа
видях го вчера...очите му бяха тръгнали след съня, ръцете му висяха като пречупени жасминови клонки, а устните му...устните му бяха закичени в ъгълчето с жасминов цвят...сънуван
той вече няма сънища
всъщност...няма нищо