сънувам сън, стоя горе в дясно на игралното поле и виждам всичко, даже как бият сърцата им виждам, неговото, като уморена от тежестта на собствения си прашец пеперуда, опитва се да прескочи, да забави, да наруши някак си ритъма, но присъствието и го прави лек, усещащ, притихнал, нейното не виждам, не е на мястото си, но го чувам, ударите му са като ехо от локатор в най дълбокото, но бързи, сякаш трептящи и опитвайки се с звука си да го оставят още малко притихнал и лек...колата върви по изоставен асфалтиран път, от двете страни клоните на дърветата са като пръсти, познават ги, не минават за първи път от тук, отиват към делвата, следват накоконижения полет на една  птица, винаги има птица да ги води, тази ту пикира към земята ту се издига внезапно високо, високо, той не изпуска от очи пътя...и нея, тя не изпуска от очи птицата...и него, без да се гледат, виждам това от ъгъла, минават през символичния портал на времето и спират да бъдат Те, нещо се случва, пак са в този свят, пак дишат, пак чувам сърцата им, но е различно някак си, като сън в съня ми...поемат по пътеката към дъното на делвата, тя отпред, той след нея, смеят се, смеха се търкулва около тях и ги обвива в маранята си, прагче, камък, цвете в средата на пътеката, а тя стръмна, разменят местата си, той води, тя от време на време се прикрепя на рамото му с един пръст, питам се в съня си- стига ли и този пръст за да се закрепи за него ако полети през камънаците надолу...навеждат се под клоните, тя е боса, не съм видяла кога е взела обувките си в ръка и ходилата и студенеят по влажната в дъното на делвата пръст, няма го мостчето, преминават смеейки се по камъните, от другата страна спират запъхтяни и той я придърпва към себе си, ръцете му се увиват около кръста и като прегръдка на боа, но без да я задушава, само толкова колкото да я притисне до сърцето си  и да преглътне веднъж очите и, вървят...не ги виждам за известно време, защото се скриват под арка от клони, но чувам гласовете им, вече не се смеят, нещо морно надвисва над пътя им, слънцето прикрива очи в очакване, после внезапно ги виждам на една открита полянка, открита от него за тях, легнали са, главата и е на рамото му, не му тежи, разбирам, защото той не изпитва напрежение да я поддържа , гледат скалите образуващи стените на делвата и мълчат, но всъщност говорят, думите не разбирам, защото съм наблюдател в нечии сън, но улавям песъчинките им, ситни, нежни, тихи, от друго измерение, не от този свят, той я поглежда, тя обръща глава към него, наблюдавам как очите им преливат едни в други без да напускат телата им, виждам, как от него протичат нишки, изсветляват и я промушват през гърдите, ужасена съм, но тя се усмихва, виждам нишките откъм гърба и как се внизват отново в нея и от дясната и страна влизат през него,отпред... вече не зная кое е ляво кое дясно, "мое ляво твое дясно"....нишките стават по къси и по къси, долепят ги един в друг, в съня си затварям очи, защото зная отнякъде, че сега ще се любят...отварям ги бавно, като цепчици, пусто женското любопитство, но искам да ги видя, точно тях, точно този мъж и точно тази жена, има нещо което ме привлича в тях, виждам ги и нищо не разбирам, виждам тяло, едно лице, две ръце и само по формата на бедрата разбирам какво се е случило...слели са се, онези нишки са ги прелели един в друг...господи, мисля си как ще се разделят преди да съм осъзнала какво точно виждам, те са се слели, слели...какво ти любене, каква ти любов, само в сънищата се случва такава магия, не дишам, затаявам дъх и гледам изтръпнала как лицето е ту неговото ту нейното, тялото е едновременно и мъжко и женско, формите преливат една в друга, размити, без конкретни и ясни очертания...едно...те са просто едно цяло, и няма сила нито в този свят, нито в онзи, която да ги спре да бъдат такива...не зная колко време оставам в ъгъла, не зная още колко съм сънувала, но се опомням в съня, горе в ляво на игралното поле и ги виждам как си тръгват, не разбирам защо си тръгват, това, което видях, не е онова , което в нашия свят  се нарича „любов”, за това няма друга дума освен „магия”, видях желанието им, гъсто като озахарен мед, но желание не само за телата, а и за другото...другото...защо го оставят тук, в дъното на делвата, защо си тръгват, напирам да скоча от мястото си, драскам с нокти и крещя с отворена уста, за да ги върна, но в сънищата никой не говори, няма звукове, и тогава млъквам, ей така, както съм разтворила устни, защото внезапно ме залива болката им, ужасна, разцепваща, сякаш се съдират един от друг, чувам как припукват нишките между тях от напрежението при разпъването, виждам как по тези нишки той отчаяно тече към нея, а тя към него, преливат, продължават да преливат един в друг, като ембриони, които искат да бъдат Едно и да се родят, най после да се родят и да дишат...после ги изгубвам от поглед под арките на дърветата и умирам от болка в съня...за тях, заради тях...искам да се събудя, въртя се потна в чаршафите, зная, че всичко е сън, някъде по пътя към реалността намирам себе си и се опитвам да се успокоя...виждам ги за последно, той, привел рамене понесъл небето на тях, тя, с очи в земята, опитваща се да потъне, нишките между тях продължават да ги разкъсват, раздират...отиват си неискайки да си тръгват...събуждам  се, отварям очи, поглеждам тавана, надигам се...внезапна болка в дясно... и в ляво...очите ми разкъсани