Под скъсаното Одеало на една Просякиня веднъж преспал мъж, красив, умен, богат. Не било срам за него, защото обичал тази жена. Това не го направило нито повече, нито по малко красив, нито повече, нито по малко умен, нито повече, нито по малко богат.
Когато си тръгнал по пръстите му останала Топлината от Одеалото.
Тя е нещо, което една Просякиня може да дава без да се свършва, без да го свършва. Жената не би станала  по бедна от вчера вечер или утре сутрин, дори ако той бе взел цялата и Топлина.

/ В този сюжет Тя, Просякинята, е самата Топлина. В друг може да е самия Сюжет. Ако в това писмо жената е зима, можех да я изстудя до ледена висулка и да я топля в шепите си до пълното и разтопяване, ако е пролет щеше да е птицата, която пее на най- тънкото високо клонче. Няма нюанси и отражения. Няма никакво значение какво име съм и дала или как съм я представила. Капчиците жажда  и топлината на Одеалото са достатъчни. Има точно толкова, колкото трябва./

Красивият, умният и богат мъж получил повече отколкото искал. Не защото му било дадено, а защото знаел къде е Одеалото. Нищо, че било скъсано и протрито. Какво са една- две дупчици в плата. Имал Очи към Нея. Имал Топлината и.
Той никога вече няма да се стопли под пухкавите завивки на който и да е сезон. Никоя друга жена няма да му бъде Одеало. Където и да се скитат Очите му Топлината на онази нощ и Нейното скъсано просешко Одеало ще са негови, с него. И той знае това.

Написах ти това писмо, защото срещам всеки ден просякинята. Лицето и свети, сърцето и бие така, че плата на скъсаната и блузка трепти видимо при всеки негов удар. Не проси. Тя още е Топла. Очите и менят цвета си от тази топлина. Мъжете я гледат с онези погледи, които... Може би някой от тях ще види Одеалото и цвета на очите му ще стане кадифено син.
Спомних си очите ти. Спомних си, че не помня цвета им. Но ги виждам.
Пращам това писмо през тях, сега.