събужда се на операционната маса, над нея стои лекар, хубав мъж, не е висок, защото може да усети дъха му под маската, почти не диша, зениците му големи и черни, погледа втренчен в точка някъде по гърдите и, оглежда се наоколо и ситуацията и се изяснява...

вечерта изпада в кома...не физически, иначе, вратите в нея се затварят от течението със страхотен трясък и всички тънки линии за връщане и тръгване се сгрмолясват към дъното, някъде в края на гърлото, мисли си, че ще преглътне, отново, но начупените късчета се събират на границата с острите ръбове отгоре и купчината им пораства до очите, те предпазливо се затварят отвътре навън, гледа, но не вижда, чува, но не слуша, в истерията от случващото се се смее и плаче едновремено и не знае кое е в повече- смеха или сълзите, сълзите от смях ли са или смеха е от сълзите, да се присмива над плача или да плаче заради смеха...всички ветрове, реки, порои, мъглици, слънца, минзухари, звънчета, камбани, щурци и каквото още там има се затичават в една посока- сърцето, затичват се да го спасяват, цял живот го е слушала не само как бие, за всичко го е слушала, носила е глава, за да я украсява, съдържанието и е влизало в употреба само, за да получи поредното потупване по рамото и да се окичи с тиквен медал с надпис „любимец на шефа”, за другото, за всичко друго е слушала сърцето, дори за грешките, трябвало е да ги има, нужни са и били, за да може да види радостите, късните
и така, лежи на операционната и в тефтерите я водят мъртва, защото онова в главата и не функционира, как да им каже, че то никога не е функционирало...край нея следното положение:

бременна в четвъртия месец жена

малко момиче

някакво си лекарско светило, на път да открие лек за идиотизъм

циганче музикант, виртуоз

жена, самотна майчица с три деца

всички лежат и чакат наоколо, по погледа на хубавия лекар разбира какво чакат, чакат сърцето и, той трябва да го извади от гърдите и и да го даде на един от тях, при условие, че не реагира физически, е отчетена мозъчна смърт, как да им обясни, че така е родена- сърцевиждишаща, не мозъкоумееща...
лекаря с хубавите очи се навежда над нея и поглежда през нейните, навътре в нея поглежда, нищо, че очите и са затворени, вижда го, вижда я, чува шепота му  „аз съм виновен за операцията, но това сърце ми трябва...”, дори знае на кого ще го даде, разбира някак си, че той вече е направил избора си...изправя се с поглед все още в затворените и очи, тя опитва отчайващо да ги отвори и да му покаже, че е жива, да каже, че не си дава сърцето, да изкрещи, че с него умее всичко, вижда, диша, греши, пада, става, всичко, всичко...нищо, нищо не може да направи, той вдига ръце с изящно движение, вероятно с това движение връзва връзките на обувките си, рутина...слага ръце на гърдите и и...

„оставете сърцето ми... за едно вдишване още...моля...”

/22.08.2009   21.50 /

       

Поздравявам те за прекрасния постинг и за невероятния клип на Аеросмит?

и...лекарите не трябва да бъдат хубави, по-скоро трябва да бъдат страшни:)

/22.08.2009 21.50 /
дали някой ще повярва, че е възможно това- да мислиш със сърцето си
и още ще повярва ли, че този някой мислещ със сърцето си, е преживял много пъти тази подготовка/предоперационна/

и още ..потупването по рамото носи и ползи-веднъж ми помогнаха да изхвърля една маслинена костилка:)
и още........
направо си го копирам и прибирам дълбоко, дълбоко .........пак там в сърцето

23.08.09 -22.44