дойдоха само преди два месеца, върнаха се пълни с нещо, което не вирее в северните страни, а може би и тук го има, но е приоритет на хората и лястовиците летят  хиляди километри, за да се нахранят с него и да се завърнат тук с една единствена цел- поколение и ...полет, гледах ги как градят заедно гнездата си, прелитайки стотици пъти на ден, носещи тухлите на дома си в човчици, лепящи със слюнка ред по ред, без значение дали три или четири лястовици ще градят един дом...типично нечовешки
после гледах как се бият до кръв за изграденото от няколко птици гнездо, как кълват не къде да е, а точно в подножието на гушката другата птица, в бялата граница, на най нежното място...типично човешки
преди две седмици звъна от гласовете им се сипеше в междублоковото пространство, давайки наставления на тъмносивите, още непочернели и неотръскали бебешкия си пух главици за посока, вятър, разпер, предаваха уроци по летене, едните наставляваха, другите опитваха, по смело и по смело, а бяха писъци и цвъртежи, виковете им блокираха всички останали шумове в ранните сутрешни часове, почти до обяд, до времето, когато задъхани от сутрешния си потен беснеж притихваха в прохладните си гнезда...викове и притихване типично по човешки
днес ги видях, отново, стъпили с невидимите си краченца на жиците, главиците им ориентирани в една посока, натам...не виждам от ниското си положение очите им, но зная, че в тях е скрит копнеж, онзи копнеж по нещото, което е далеч, нещото, което ги води...ако имаха ноздри и ако можех да ги виждам може би точно сега щях да видя как те се разширяват и поемат въздуха изпълвайки с него малките колкото нокътя  на кутрето ми бели дробове, и дишат, дишат, без да спират... за кратко до тях прелитат хлапаците, детската градина, която още не знае какво я очаква, но тръпне от тръпката на големите...черно бели мъниста по жиците, първите есенни нанизи...типично нечовешки украсени разстояния от стълб до стълб
ако имах невидимите им крачета, ако имах мехове колкото нокът, ако можех да летя, ако шията ми беше бяла, а гърдите пълни с копнеж, щях да кацна до тях, щях да бъда поредното мънисто в огърлицата, и щях да видя мястото, което никой човек няма привилегията да види с човешките си очи, щях да отлетя, ако...

време ли ми е да съжалявам, че не съм се родила птица

       

търся думите ........много ми хареса текста
всички, с които разполагам излизат груби, много груби или не мога да ги подредя:), в сравнение с написаното!

или по-скоро е усещане, което не мога да изразя.

спирам да търся, защото са намерени, макар и типично нечовешки!
..да започна ли да съжалявам, че ще летя, дори с наранено крило?:(

И ние - като птичките. Свиваме гнезда, отглеждаме поколение, учим го да лети и после - отлитаме.

зарежи прозата!