Бора гледаше към брезата през една стая разстояние и то само ако вратата беше отворена. Стъклата екранираха образа на любимата му и той често често опъваше зелена шия все по нагоре и все по напред.Чудеше се, тя наистина ли е с толкова сърца колкото му се струваше, колко силно може да обича щом е многосърцена.Ето, той имаше само едно и как я ... а тя... В такива моменти вратата се отваряше и той я зърваше за кратко през всичките и сезони и на всичките и балове- прясно зелена, закъсняло жълта, гола...Господи, колко дълго я гледаше гола, как я попиваха шишарките му, как шурваше смолата от желание и блъскаше по кората до напукване, как копнееха зелените пръстчета на игличките да докоснат сърцата на брезата а рано напролет връхчетата му ронеха прашни жълти сълзи по нея...Да, бора беше безнадеждно влюбен...Но не можеше да я стигне не заради корените си. О не, не те пречеха.Пречеше му вратата.Тази преграда носеше слънцето и нощта му.Той стоеше вечнозелен зад стъклото и и не се събличаше никога, за да изглежда винаги добре за многото сърца.Смолата му ставаше все по гъста и по ароматна...Ако тя знаеше, колко я обича единственото му сърце, щеше да му изпрати поне листенце, за да не е толкова самотнокопнеещ. Но тя не знаеше. Никога дори не беше виждала вратата. Беше заета да се кипри за един кипарис до лявото и гнездо...Бора трупаше сок и смола, раждаше и отглеждаше шишарки, връхчета, иглички, веждите му се сбръчкаха от копнеж по нея, все за нея...Въпреки,че...Въпреки,че знаеше,че никога няма да я има...

Замислих се- колко врати имаме, колко пъти сме ги отваряли и колко любови пропускаме унесени в собствените си доказателства. На колко балове всекидневно сме канени и колко голи неща ни грабват очите, за да осъмнем пак самопрегърнали се, самозалъгващи се ,че корените ни пречат сами да си отворим вратата... 

Но, както вече споменах, това са си моите...

Chete se do tretoto izrechenie :))) i.........izlizash ot bloga, za da go dochetesh utre-1 oktomvri - Denqt na muzikata i poeziqta, a kakto dnes razbrah den i na vazrastnite hora:)))))
Mn. e hubavo, sblasaci.
Mnogo i Hubavo.
Do.....dochitaneto.

прииска ми се
вятърът да довее поне едно брезово листенце под вратата за утеха на вечнозеления в есенната му тъга,
да потече от смолата му по широкото листо и да го прилепи към напуканата си кора като свое...