беше самотна кукувица, твърде самотна, за да бъде кукувица, знаеше, че мъжките съществуват само за едно за оцеляване на птичито и потекло, някак си обаче не приемаше това, сърчицето и не беше съгласно да живее с мисълта само за голите крила и главици три пъти превишаващи размерите на родителите си, знаеше, че има нещо, нещо, което пропуска,нещо, което я пропуска, не искаше да живее така пропуснато пропусната, тази пролет щеше да е друга, беше решила вече, нямаше да снася яйца повече, носилото и бе пресъхнало от неродените , подарените, чуждите, своите, тази пролет щеше да е различна, нищо че сойките щяха да я одумат за решението и, нищо че другите кукувици щяха да надигнат перушините си срещу нея и на първото синдикално събрание да я осъдят на изключване от групата на примерните майки, тази пролет щеше да е нейната, само да я дочака, нещо в сърчицето и думкаше обезпокоително и предполагаше , че няма да има такава , но ако има...ако има такава следваща пролет тя ще бъде кукувицата на гората, която ще кацне при всички мъжки птици, ще даде своето простичко „ку” на всеки един от тях, няма да остане нито един непогален, непрегърнат, неполетял с нея, ще се гуши в крилата им до изтощение, ще се свира затоплена от слънцето в гнездата им така, че сутринта от тях да се сипят пухчета и звуци на преситен мъжки, ще скланя главица на всяко мъжко рамо опирайки гръб в ръба на гнездото, ще сваля вечер по тъмно сипкавата си перушина и рано сутрин, по първи лъчи, ще я навлича бързо, докато те спят притихнали и уморени и няма да снася яйца, няма...тази пролет бе решила да разцъфти, нямаше повече да износва децата на мъжките, щеше да се превърне в стръкче върху което те да желаят да кацат, в пъпка , която ще разцъфва за всеки следващ, нищо , че ще бъде линчувана, нищо , че в клоните на върбата няма да пиукат нейните кукувичета, нали птичето и сърце ще бъде препълнено от радостта на другите...
в края на лятото ще заспи под едно голямо дърво с цъфнали макове в короната, ще положи главица на опадалите им листенца и ще затвори птичите си очи притихнала и спокойна, че няма кукувец, когото да не е помивала, когато това се случи те ще тръгнат да я търсят, ще преровят гората надигайки непадналите и преобръщайки падналите листа, ще намерят дървото с цъфналите макове и студеното и телце под него, от тогава нито един от тях няма да има спокойна нощ, във всичките им нощи тя ще се връща топла, мека, обичаща, нежна, с едно "ку" в човчицата и разкопчан цип на перцата, с онази тиха песен в човката, която ще казва с човешки глас „не постилай легло, постели ми очите си...”
нека само дочака тази пролет...тази пролет ще е различна