живееха в улея на равнината
той, в най ниската и част, там където, водите събираха довлечените при топенето на снеговете камъни, дървета и пръст и оформяха наноси прилични на издължена круша, по тези наноси той единакуваше, беше сам, живееше сам, като сокол, подарил плячката си на ятото и приел съдбата да бъде сам  до кокалчета в студената вода
тя, в най високата част, там, откъдето слънцето започваше да играе на жоменка с дърветата, имаше само едно крило, в пожар, запален нарочно от стадото на човешките същества, загуби другото, съдбата, или както там се казва, се смили над нея и овъгленото крило помагаше на перушиненото да лети, подпираше се на него като на дървено бастунче и излиташе над дърветата, кацаше пак върху тях, земята и беше забранена, нямаше право да се приземява, бе осъдена цял живот да лети, кацнеше ли веднъж на земята нямаше да може да излети и тя го знаеше много добре, сутрин, преди слънцето да развръже панделката от косата си, тя надничаше от дървото и виждаше самотния олмек, наблюдаваше неразбираемите магии които прави приведен над водата и шепнещ нещо подобно на "ла ла ла ла ла ла ла...", виждаше го как гребва с шепа от бистрата  течност и измива очите си с едно елегантно движение на китката, после гледаше как присяда на белия пясък на наноса и плачеше тихомълком, раменете му се тресяха едва забележимо, бедрата му, приседнали на земята, тръпнеха от конвулсии, косата му се променяше пред очите и...побеляваше, а самият той се стопяваше, никой не идваше да го види, бяха го отлъчили от праведните, беше самотен индианец на самотен нанос, осъзнаващ самотата си, може би я бе приел сам, сам в самота, но тя не знаеше повече, и така сутрин след сутрин, го наблюдаваше без да откъсва очи от движенията му, дори когато прелиташе от дърво на дърво, птичето и сърце се късаше от мъката на този самотник, не разбираше какъв е този закон, който отделя хора от хората, а и не и трябваше, беше птица и знаеше, че може да се лети и с едно крило...
случи се изведнъж, не можеше вече да гледа как се измъчва той, знаеше, че ако стъпи на земята е загубена, знаеше, че ако му даде крилото си сама няма да може да се отдели от пръстта...потропна с изгореното, почукна на един клон за последно, отблъсна се с него и вместо по познатата траектория нагоре и напред пое надолу...почти тупна в краката му, от сблъсъка със земята от човчицата и потече кръв, остана замаяна миг, два, после вдигна главица, олмека я гледаше невярващ, разбра, че той разбира, олюля се, пристъпи на птичите си крачка несигурно и завалено, достигна до пръстите на едната му ръка, наведе главица, отърка потната си от напрежението на полета човка в човешката ръка, капчицата кръв се размаза по пръстите му, той поотмести длан, прихвана главицата, повдигна я, погледна без съжаление изгореното крило, погали го с другата си ръка, тя потръпна, нямаше връщане, нямаше...олмека се наведе над нея, за миг само телата им звъннаха в един единствен равноделен тон, този тон прониза наноса и потъна в дълбокото на водата...
олмека пое дълбоко въздух, птицата вдигна глава, погледнаха се в очите, той посегна към здравото и крило и с едно рязко движение...
гората осъмна с песен над наноса

                                 

...може да се лети само с душа!

e...e...e...
това пееeeeeше малкото сиво, невзрачно пиле на върха на най- високото дърво, извиваше главозамайващи трели, цялото се изливаше в песента си, ставаше все по-малко и по-малко...орехче...лешниче...фъстъче...точица...накрая остана само песента...усука се на спирала, изви се високо-високо горе...посиня, поаленя, позеленя...грейна с оранжево-портокалени пламъци, самозавърза се с лилаво-виолетова панделка за едно продрано и опърпано от вятъра, самотно хвърчило, кой-знае как оцеляло и упорито реещо се сред небесната синева...и...го подгони по птичите пътища...после рязко зави надолу...устреми се право към дървото...засвистя, засвири, запищя...и прониза островърхата, черна и широкопола шапка, под която кротко спеше olmeca...сиво-пепелявите пеперуди, кротнали криле по шапката се разлетяха с пърполене...толкова безшумно и толкова леко, че ...събудиха olmeca ...той отвори очи, песента потъна в тях и се разля на талази в зеленото на душата му...после тихо и кротко закапа в едри, солени капки дъжд по напукания и жаден бряг на Реката...