онази нощ Тя остана сама... не за първи път, за последния следващ, не можеше повече така, Те и трябваха... разсипа в нощвите Нещото, улови двете слънчеви зайчета в стъклото, изля аромата на пръските си, догони и присви в шепи нежно птиче перо, гребна стиска вода от стария чебър, запретна поли и ръкави ... замеси, бавно... толкова бавно, че слънчевите зайчета дълго се виждаха в Нещото, разбираха че ги Смесват , но не разбираха защо, Нещото прилепваше звучни аромати, образи в прашинки, лъчи от тъмно, капчици вятър, вдишан преглътнат дъх, висящ на една верига зад гърба и и растеше... а Тя се уморяваше от големината му... колкото повече растеше толкова по уморена се чувстваше... не и се искаше да Ги дели, но ръцете и тръпнеха от тежестта и силата с която виждишаха... огледа Ги и почти равномерно постави пръсти в средата ... слънчевите зайчета писнаха , хукнаха едно към друго ,за да се прегърнат, искаха се, а Тя ги раздели... знаеше защо... първо омеси Него, после Нея, заедно с
всичко което си бяха уловили , с което пораснаха, остави ги на слънце, за да си хванат кожите, да се втвърдят, а после... после ги търкулна... в различни посоки... имаше само един начин да се оцелее- в писъка от раздялата на зайчетата...отпусна се на одъра и заплака, тихо, беззвучно, ронеше се от тъга... Те щяха да се намерят някой ден, някога , някъде, когато и да е, утре или вчера Слънчевите щяха да се привлекат въпреки реката в средата си , щяха да се слеят по брега и, тогава кожите им ще паднат и ще останат голи и сурови, така както Тя ги замеси,по Нещото си само,ще се познаят без да са се виждали а Тя ще оцелява в искането им... но забрави да изчисти нощвите преди месенето, залепиха си и Болката от разстоянието между следите на длетото в родилният им дом... когато се научат да го топят ще са Себе си , няма да усещат Празнотата...чак тогава... Тя затвори очи... Те се търкаляха... някога, когато и да е , няма да са сами... поне за един бряг време

извинявай

я споко, няма за какво, свикнала съм ти да се появяваш ненадейно