Постинг
23.11.2009 21:35 -
добре дошла, никоя
Автор: sblasaci
Категория: Лични дневници
Прочетен: 297 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 23.11.2009 21:37
Прочетен: 297 Коментари: 0 Гласове:
4
Последна промяна: 23.11.2009 21:37
върнах се
липсвах няколко дена, нали съм социално същество, налага ми се да изпълнявам социални роли и честно да си призная колкото по дълго ги играя толкова по добре, изчезва усещането за тежест в гърдите и буци из гърлото, е, не че не съм гледала света през своите си очи, но ми се случи да го зърна само набързо
една сутрин, преди да ме помете потока на колежките, бързащи за закуска /аууу, трябва да видите това/ , когато слънцето се пързаляше на опашката си, притулило очи от страх да не се подхлъзне и изтъркули по надолнището на небето, а бузите му бяха ровозо оранжеви от смях и страх едновремено
в една обедна почивка, когато дълго наблюдавах между краката си цвят на жълто глухарче, пчелата, която събираше бог знае какво по това време от него, сякаш свиреше с краченцата си върху цвета, така се поддаваха венчелистчетата на натиска и, като педали на орган под телцето, край мен изчезнаха всички звуци и остана само този глухарено органен шум и звука от диригентскта палка, звъняща в пчелата, трудно ми беше да превключа на монотонното бърборене в залата
и една вечер, коктейлна, когато сред развихрилите се на токчета, с маратонки, парфюмирани, едри, ситни, смешни, пъргави, възрастни, срамежливи, нахакани, млади, рошави, с прически, от близо, от далече, интелигентни, природни ограбени, сухи, набъбнали, две бременн и няколко ялови, с поли на волани, прави, тесни, дълги, широки, къси, и всякакви още дами, които пристигнаха неглиже, с едно сакче багаж, а изведнъж блеснаха като пепеляшки на бал, та сред тях отникъдето се появи Тя...висока, слаба, черни дънки в черни високи ботуши, черно поло до предбеднялата и брадичка, която пък е част от още по бледото и лице, очите големи, широки, като на пораснало преждевремено дете, хронологичната възраст неопределяема, ръцете несиметрично дълги, носа остър, забит в средата на лицето и сочещ някъде там, напред, сред танцуващото море от едри гърди и полюшващи се ханшове, косата...няма коса, няма...вместо нея - черен каскет, момчешки, нахлупен закачливо толкова, колкото очите да виждат, но да не бъдат виждани...тя умираше, кощунствено ли е, че го изписвам...така я видях, умираше във всяка стъпка на импровизирания дансинг и го знаеше, умираше с всяко вдишване, и го знаеше, минутите и изтичаха като през пясъчен часовник, и го знаеше, не се питах какво изпитва, не я анализирах, стъпвах в стъпките и, движех се в такт с ръцете и и се опитвах да я подуша, нямаше аромат, никакъв, вероятно аромата на жената идва от косата, Тя нямаше... а как танцуваше, като птица, която ще полети веднъж още само в живота си, но иска в този полет да достигне ореола от светлина около луната...
в този миг, в тези няколко мига Виждане ми се искаше да не мога да го правя, но го правех, и живеех, и го разбирах
днес влязох в една катедрала, запалих боязливи пламъчета и горе и долу, нарекох ги, и го попитах "защо", той обаче не ми отговори, усмихваше се отвсякъде около мен и мълчеше, вероятно това е защото не мога да се прекръстя, наистина не мога, но това дава ли му право да не ми отговори...
върнах се, за да продължа да живея
чувствам се като незначителна илюминация в съзвездието на нечия душа - на слънцето, на глухарчето или на онази жена...
и така трябва да бъде
аз съм никоя пред тях
липсвах няколко дена, нали съм социално същество, налага ми се да изпълнявам социални роли и честно да си призная колкото по дълго ги играя толкова по добре, изчезва усещането за тежест в гърдите и буци из гърлото, е, не че не съм гледала света през своите си очи, но ми се случи да го зърна само набързо
една сутрин, преди да ме помете потока на колежките, бързащи за закуска /аууу, трябва да видите това/ , когато слънцето се пързаляше на опашката си, притулило очи от страх да не се подхлъзне и изтъркули по надолнището на небето, а бузите му бяха ровозо оранжеви от смях и страх едновремено
в една обедна почивка, когато дълго наблюдавах между краката си цвят на жълто глухарче, пчелата, която събираше бог знае какво по това време от него, сякаш свиреше с краченцата си върху цвета, така се поддаваха венчелистчетата на натиска и, като педали на орган под телцето, край мен изчезнаха всички звуци и остана само този глухарено органен шум и звука от диригентскта палка, звъняща в пчелата, трудно ми беше да превключа на монотонното бърборене в залата
и една вечер, коктейлна, когато сред развихрилите се на токчета, с маратонки, парфюмирани, едри, ситни, смешни, пъргави, възрастни, срамежливи, нахакани, млади, рошави, с прически, от близо, от далече, интелигентни, природни ограбени, сухи, набъбнали, две бременн и няколко ялови, с поли на волани, прави, тесни, дълги, широки, къси, и всякакви още дами, които пристигнаха неглиже, с едно сакче багаж, а изведнъж блеснаха като пепеляшки на бал, та сред тях отникъдето се появи Тя...висока, слаба, черни дънки в черни високи ботуши, черно поло до предбеднялата и брадичка, която пък е част от още по бледото и лице, очите големи, широки, като на пораснало преждевремено дете, хронологичната възраст неопределяема, ръцете несиметрично дълги, носа остър, забит в средата на лицето и сочещ някъде там, напред, сред танцуващото море от едри гърди и полюшващи се ханшове, косата...няма коса, няма...вместо нея - черен каскет, момчешки, нахлупен закачливо толкова, колкото очите да виждат, но да не бъдат виждани...тя умираше, кощунствено ли е, че го изписвам...така я видях, умираше във всяка стъпка на импровизирания дансинг и го знаеше, умираше с всяко вдишване, и го знаеше, минутите и изтичаха като през пясъчен часовник, и го знаеше, не се питах какво изпитва, не я анализирах, стъпвах в стъпките и, движех се в такт с ръцете и и се опитвах да я подуша, нямаше аромат, никакъв, вероятно аромата на жената идва от косата, Тя нямаше... а как танцуваше, като птица, която ще полети веднъж още само в живота си, но иска в този полет да достигне ореола от светлина около луната...
в този миг, в тези няколко мига Виждане ми се искаше да не мога да го правя, но го правех, и живеех, и го разбирах
днес влязох в една катедрала, запалих боязливи пламъчета и горе и долу, нарекох ги, и го попитах "защо", той обаче не ми отговори, усмихваше се отвсякъде около мен и мълчеше, вероятно това е защото не мога да се прекръстя, наистина не мога, но това дава ли му право да не ми отговори...
върнах се, за да продължа да живея
чувствам се като незначителна илюминация в съзвездието на нечия душа - на слънцето, на глухарчето или на онази жена...
и така трябва да бъде
аз съм никоя пред тях
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 2323
Блогрол
1. LOU RHODES
2. НЕПРОСТИМО
3. FAREWELL
4. SECRET GARDEN
5. NIKOS
6. LONELY DAY
7. Симетрии
8. Стълба към небето
9. ПРИКАЗКИ ЗА ВЪЗРАСТНИ
10. ДОБРО УТРО
2. НЕПРОСТИМО
3. FAREWELL
4. SECRET GARDEN
5. NIKOS
6. LONELY DAY
7. Симетрии
8. Стълба към небето
9. ПРИКАЗКИ ЗА ВЪЗРАСТНИ
10. ДОБРО УТРО
