достатъчна ли е една ръка
в която да гнездиш,
в която да отъркваш мигли,
в която,
уморен от себе си
другите да приютиш
и да подвиеш ноктите си тъй
че прелетното в тебе
да не иска да отлита,
в която на колене да простираш
най скирите си  мисли
под прозореца на всички
и да не искаш да отлиташ
и да останеш
дори да знаеш
че питомното в теб
го чака студ
в кристалите на първите снежинки,
в замръзналите локви,
в ледения дъжд,
и нищо, че ръката ще се връща
повече
отколкото ще идва,
достатъчна ли е
да ти е тихото едно гнездо
отново и отново
за перата
оскубани от всеки срещнат вятър
и стига ли ти тя
да приютиш
онази част от себе си,
която
заспива в полунощ
с пригладени пера
от рошав вятър
и се събужда сутринта,
настръхнала от полъха на слънцето
в прозореца надичащо
накуп със облаците
над съседните стрехи...
достатъчна ли е една ръка
да посториш
във шепата и
гнездо от пух и самота...

ще питам пръстите
на твоята ръка