Постинг
29.01.2010 21:07 -
следпреди
Автор: sblasaci
Категория: Лични дневници
Прочетен: 433 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 29.01.2010 22:08
Прочетен: 433 Коментари: 1 Гласове:
3
Последна промяна: 29.01.2010 22:08
върнах се в този свят
изкачвам стъпалата до четвъртия етаж без да се задъхам, не се задъхвам много отдавна, заставам пред вратата на обиталището, ключа разпознава ключалката като стара приятелка, приплъзва се като мъж в нея, нещо я завърта, заосуква и тя прищраква като че ли от само себе си...прекрачвам прага като кафяв цвят на дъгата, нищо, нищо не усещам, няма цветни стъпки в коридора, нито една боичка по земята няма, от изолирания таван виси самотна крушка с немия въпрос "кога ще ми сложиш пола"
подминавам я
в моята стая е студено и тихо, толкова тихо, че не чувам собственото си дишане, то потъва в нищото настанило се на леглото като господар на възцарилото се служебно положение при отсъствие на единствения възрастен от дома, възглавницата - с навирено крайче, вероятно я е заболяло от неудобното положение и липсата на хаотични мисли за пълнеж, белите облачета от стената пресъхнало следят скованите ми движения из стаята, вероятно вече не им се стои на това изкуствено гипсовошпакловано небе, но осъзнали бездвижното си положение ще се примиряват с него до началото на това лято, когато смятам /ако съм жива/ да ги залича и на тяхно място да наперкам зелени тревички, та да има мегдан за беснежа на ръцете ми, на масата захърлен химикал и листче с репетиция на времената за служебна презентация, едно черно стъклено камъче и... пак нищо
в хола студено, още по студено, и тихо, още по тихо, нещото се размърдва на дивана и изпод набързо сгънатото одеало се измъква мързеливо писанка, черна та черна, като онзи остатък душа с който се връщам, сядам до нея, вземам я в ръце и я галя, тя мърка, мъркотежа и е като тих плач, плач на жена, която прегръща детето си и плаче тихо над главицата му, така, че детето да не я чуе, а сълзите и са като замръзнали сълзящи улейчета по лицето, галя котката, тя мърка, вдига очи и ме поглежда, гледа ме, гледа ме, гледа ме...заговарям и тихо, с истинския си глас "кажи писанка, кажи мила, чакаше ли ме, мъчно ли ти беше за мен...", после, съвсем ненадейно, като лятно време, се сгърчвам в облака си и завалявам, разплаквам...
върнах се, в този свят се върнах, където никой не ме чака, където съм откъсната нота от нотния лист на дъжда, тихо е, всичко е толкова тихо, че ми иде да...но няма, тази вечер няма, ще се свия на кълбо, ще прегърна коленете си и ще зачакам нощната сестра да ми сложи успокоителна доза сън право в слепоочието...ако не дойде тя ще си пръсна капка мъжки парфюм на китките и ще се прегърна, сама...
преди да заспя се сещам, че най страшното не е това, че тук никой не ме чака
най страшното е, че никой не ме очаква
изкачвам стъпалата до четвъртия етаж без да се задъхам, не се задъхвам много отдавна, заставам пред вратата на обиталището, ключа разпознава ключалката като стара приятелка, приплъзва се като мъж в нея, нещо я завърта, заосуква и тя прищраква като че ли от само себе си...прекрачвам прага като кафяв цвят на дъгата, нищо, нищо не усещам, няма цветни стъпки в коридора, нито една боичка по земята няма, от изолирания таван виси самотна крушка с немия въпрос "кога ще ми сложиш пола"
подминавам я
в моята стая е студено и тихо, толкова тихо, че не чувам собственото си дишане, то потъва в нищото настанило се на леглото като господар на възцарилото се служебно положение при отсъствие на единствения възрастен от дома, възглавницата - с навирено крайче, вероятно я е заболяло от неудобното положение и липсата на хаотични мисли за пълнеж, белите облачета от стената пресъхнало следят скованите ми движения из стаята, вероятно вече не им се стои на това изкуствено гипсовошпакловано небе, но осъзнали бездвижното си положение ще се примиряват с него до началото на това лято, когато смятам /ако съм жива/ да ги залича и на тяхно място да наперкам зелени тревички, та да има мегдан за беснежа на ръцете ми, на масата захърлен химикал и листче с репетиция на времената за служебна презентация, едно черно стъклено камъче и... пак нищо
в хола студено, още по студено, и тихо, още по тихо, нещото се размърдва на дивана и изпод набързо сгънатото одеало се измъква мързеливо писанка, черна та черна, като онзи остатък душа с който се връщам, сядам до нея, вземам я в ръце и я галя, тя мърка, мъркотежа и е като тих плач, плач на жена, която прегръща детето си и плаче тихо над главицата му, така, че детето да не я чуе, а сълзите и са като замръзнали сълзящи улейчета по лицето, галя котката, тя мърка, вдига очи и ме поглежда, гледа ме, гледа ме, гледа ме...заговарям и тихо, с истинския си глас "кажи писанка, кажи мила, чакаше ли ме, мъчно ли ти беше за мен...", после, съвсем ненадейно, като лятно време, се сгърчвам в облака си и завалявам, разплаквам...
върнах се, в този свят се върнах, където никой не ме чака, където съм откъсната нота от нотния лист на дъжда, тихо е, всичко е толкова тихо, че ми иде да...но няма, тази вечер няма, ще се свия на кълбо, ще прегърна коленете си и ще зачакам нощната сестра да ми сложи успокоителна доза сън право в слепоочието...ако не дойде тя ще си пръсна капка мъжки парфюм на китките и ще се прегърна, сама...
преди да заспя се сещам, че най страшното не е това, че тук никой не ме чака
най страшното е, че никой не ме очаква
Търсене
За този блог
Гласове: 2323
Блогрол
1. LOU RHODES
2. НЕПРОСТИМО
3. FAREWELL
4. SECRET GARDEN
5. NIKOS
6. LONELY DAY
7. Симетрии
8. Стълба към небето
9. ПРИКАЗКИ ЗА ВЪЗРАСТНИ
10. ДОБРО УТРО
2. НЕПРОСТИМО
3. FAREWELL
4. SECRET GARDEN
5. NIKOS
6. LONELY DAY
7. Симетрии
8. Стълба към небето
9. ПРИКАЗКИ ЗА ВЪЗРАСТНИ
10. ДОБРО УТРО
