тази сутрин ровичкам из паметта на компютъра, откривам интересни неща, стари, не толкова стари и  разни това - онова, ето, и това открих, преди време ме помолиха да напиша есе на тази тема и  го направих, звучи особено, несветланистилистично, но звучи, изкарала съм шестица с него, похвалиха ми се след време, даже съм го запазила, имало е за какво, пускам го сега тук, дано свърши работа на още някого

КРАЙНАТА ЦЕЛ НА ЖИВОТА Е „СМЪРТ” 

                                                         И ТОЙ ВИНАГИ Я ПОСТИГА...

Живота е нишка, върху която сме нанизани. Началото и е там, където завършва, а края, на мястото от което започва. Не че това има значение. По важно е да знаем как да „извървим” тази нишка без да залитаме по влакънцата и и без да се нуждаем от компас за вярната посока. Естествено, това не е лесно, защото освен нас на тази тънка нишка балансират едновременно нещото и нищото от които зависим. Те ни водят отначалото и ни довеждат до края. Живота е наниз от перли по тази нишка, а всяка перла - момент на радост,мъка,тъга,еуфория,есктаз, болка...възелчета от човешки чувства, преживявания, спомени. Кой твърди, че най лесното нещо е да изживееш живота си? Не, най- лесното нещо е да дойдеш на този свят, чист, бистър и недокоснат. От първата глътчица въздух, поета с болка, започва трудния нанагорен човешки път. От там, от нищото от което идваме, е свършил един човешки живот, за да започне нашия. Така казват поне... Или така ни се иска да мислим, защото, тайно се надяваме, че когато все пак дойде времето да се изнижем от нашата си нишка, достигнали до края и, неизменно ще открием началото...отново.

Но както се оказва, никой не знае какво точно е живота, къде започва и завършва, къде е вероятно да се скъса ии завърже на възел. И така дните ни преминават изгрев след изгрев, залез след залез, търсейки и намирайки, а когато намерим хукваме отново да търсим, за да не мине, както казваме „безцелно” живота ни. А той, Живота, нямаше да е такъв, ако имаше цел. Представяте ли си всяка сутрин да се събуждаме и докато съня още не ни е напуснал, из хилядите молекули на човешките ни тела да протича мисълта, че този ден, да, точно този ден, имаме някаква цел. И още сънени и неосъзнати започваме деня си с точкуване по шестобалната система на дейности, мероприятия, задачи, правене и неправене на нещо за постигането на поставената в сънно състояние и може би нереална, след измислянето и, цел.

Не сме чак толкова велики.

Не сме чак толкова напреднали, за да контролираме и управляваме живота си. Можем само да си мислим, че е така. Може да търсим неговата активна страна или да надничаме с половин око в безкрайността му, но да му  поставяме цел и да се трудим неуморно до  постигането и- такова съвършенство не можем да притежаваме. Правим всичко това заради ясната мисъл, която се загнездва в съзнанието ни някъде към 4-5 годишна възраст, че живота има край и че след него, в онова „страшно” състояние „мъртъв” няма да виждаме, чуваме или усещаме.

Не  живота си поставя за цел да достигне до смъртта. Той не е реален, не е истински. Той съществува през нас, чрез нас, от нашите мисли и думи се раждат неговите последствия. Ние, от висотата  на най- висши същества в хранителната верига, решаваме, че можем да дадем начало и край на живота. А той няма такива. Неопределенота им се дължи на факта, че никой мъртъв човек не е разказал на нас живите какво е след смъртта и не защото с нея приключва  съществуването. Не. Просто никой  не е надниквал зад оковите на тази страшна дума. А сме свикнали нещо, което не можем да обясним и да достигнем, да разгадаем и докоснем, да наричаме „цел”, „начало”, „край”. По същия начин стои въпроса със слънцето, но защо не казваме , че целта на живота е слънцето и че той винаги го достига? И каква е гаранцията, че  ако целта на живота е смъртта, то тя не  е нов негов  етап  на друго ниво, по различно, по нисше или по висше, осъществяваща се далеч от нас, да кажем... на слънцето. Ето, виждате ли колко страно би прозвучала подобна идея, защото моделирани от условията и зависимостите в този свят, ние, човеците,  вече сме приели смъртта като край на живота. Че дори и като негова цел.

Дори твърдим, че той сам върви точно в тази посока от деня на започването си. Стигаме още по-далеч дори- казваме, че само след смъртта един живот може да бъде оценен. Не зная дали грешим, не зная дали сме прави, но разбирам, че съм жива. И целта на моя живот не е да достигна до предела му. Дори не зная къде е той. Дори не се замислям има ли го. Ако смъртта е негов край то аз непременно ще го достигна с тленността си и със сигурност ще приключа живота си в обятията и. Но не и сега. Сега не си поставям цели. Сега, тук и сега, искам да изживея живота си. Да, страхувам се от онзи момент, в който ще достигна до предела му, а това най- вероятно ще бъде най-незабележимото нещо в живота ми, но не си поставям цел да го „уловя” или „позная”. Той просто ще дойде без моето искане и съгласие.

Мисля, че докато ние, напълно по човешки, поставяме смъртта като пределна граница за един живот, то той наистина ще свършва на синора и.

Всъщност, когато живота пристигне запъхтян до края си, казваме, че е достигнал до крайната си цел. Когато обаче погледнем тази цел в очите, изведнъж разбираме, че целта, която гоним неотлъчно, цял живот, е самия той,  живота. Какво правим тогава...

Края, захапал началото, като змия другата за опашката... И тази борба се води до тогава, докато една от змиите първа докопа сърцето на другата.

Чудя се, дали понякога смъртта не ни изпуска нарочно, хей така, само заради удоволствието пак да ни срещне и да опита от страха ни към нея, да впие зъби в кожата ни и да предъвква отново и отново хубавите мигове от живота ни, които отчаяно ще се борят да ни зъдържат в себе си. А те не са малко. Колкото и да е кратък един човешки път по него неизменно оставят следи хубавите неща.Те са като бисерчета, като хлебна пътечка в гората от премеждия, която точно в най- трудния момент просветва между дървета и ни припомня пътя, по който сме минали и по който все още, може би, не е късно да се върнем. Ако го открием...

Ето така мисля, че стоят нещата с крайната цел на живота. Нещото, което  олицетворява цялото ни съществуване, събрано в една единствена дума- „живот” и нещото, което концентрира всичките ни страхове и неприятни преживявания също в една единствена дума- „смърт”.

И не съм сигурна кое на кое е цел, защото понятията живот, смърт, цел са понятия, измислени от самите нас, за да управляваме и контролираме  съществуването си в някакви  параметри и зависимости. Тогава нещата край нас се преливат и както вече казах не е сигурно дали началото е край, а края начало.Може би замяната им също е важна, както замяната на живота и смъртта. Но дори след нея те ще продължат да съществуват във формата която ние сме им придали. Твърде рядко се замисляме за съдържанието на думите, обладани от идеята , че формата им притежава съвършенство. Нима живота в своята цялост не е израз на свършенство. А смъртта...

Ето как, разсъждавайки върху един поставен по човешки въпрос и използвайки наличните си философски знания, ние, уж висшите същества, сами се заплитаме в себе си, в познанията, които имаме и които всъщност нямаме. Да твърдиш, че смъртта е цел на живота си мисля, че е толкова абсурдно, колкото да се оптиваш да доказваш, че умираме само защото сме живели. Преплитането им  означава само едно- ние не сме толкова съвършенни за да се опитваме да даваме отговори на въпроси съществуващи извън нашия човешки свят, тъй като този проблем  не е само за хората, а и за всички живи същества, без никакво значение до колко са разумни и притежават ли изобщо разум. Процесите на раждане и умиране са еднакви за цветята, животните, насекомите, планините, звездите, водата, дори времето. Но всъщност тук става дума за спиране на индивидуалното съществуване. Живота като процес, като случване, е зависим от индивидуалностите и от тяхното развитие, но е и едновремено с това толкова богат на форми и възможности, че свършването му в определен момент на определено ниво не означава в никакъв случай, че е достигал до своята крайна цел. А и как може нещо, което не познава началото си да определи с точност и сигурност края си.

Тук никаде не стана дума за ценностите на живота и за тяхното съществуване. И това не е случайно. Те всъщност нямат връзка със смъртта, защото, дори в някакъв момент живота като материално понятие да секне, да свърши, да си тръгне от човека, то след него, по онази невидима нишка  от хлебни трохи остават малките ценни неща. Замисляли ли сте се колко от тях си тръгват с нас когато живота ни приключи. Къде остава усмивката например. Дали човек си тръгва с онази тиха  радост разляла се по устните му и какво е пред нея косата на смъртта. Може ли тогава да се твърди, че крайната цел на живота е смъртта.

Аз не мисля така.

Аз зная, че крайната цел на живота е да запази точно нея, усмивката, тихата човешка радост, по ценна от най- скъпоценните камъни и по истинска от най- истинските купчини пари. Само с нея живота ни е такъв, какъвто си го искаме, без предварително поставени цели, без идеи за края и началот му.

Мисля още, че вече ни е време да се научим да го живеем с нея, с усмивката. Без крайна цел.