Постинг
11.04.2010 22:00 -
приказка за принцеса
Автор: sblasaci
Категория: Лични дневници
Прочетен: 434 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 12.04.2010 20:11
Прочетен: 434 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 12.04.2010 20:11
виждаш ли водната кула ей там, виждаш ли я, това не е водна кула, това е моята кула, аз съм принцесата, която живее в нея, не вярваш ли...питай синора между двата пътя, той знае колко пъти съм си играла на криеница из храсталаците му, ту на единия път, ту на другия, чакала съм, търсила съм си принца и съм се крила от хорските погледи, затова хорицата мислят, че дома ми е водна кула, но пък живеейки така на двата пътя и синора принц няма да дочакам, кой принц минава по кривите кални пътища сред нивите...
остана ми да го сънувам само
ето
ще ходя на бал, на бал ще ходя, но какъв бал само, с един принц и нищо друго, напричесвам си косата, намирам си чорапите от паяжина с червен жартиер на края, червен като мак през лятото, вирвам носле и... се разплаквам, рокля нямам, никаква, живея насред полето, откъде рокля...но нали е сън изведнъж се оказвам облечена в рокля, точно като за принц, и зачаквам на пътя, единия...каляски много, нито една не спира пред мен, ще ходя на бал, ще ходя ли на бал...ето, една спира, бяла, струва ми се, че има принц в нея, вдигам поли нависоко, прекрачвам и...преди да се опомня и да погледна има ли или няма принц умирам от болка, някой е посипал меките кадифени седалки на колесницата с отрова, толкова силна, че изгаря кожата ми през дрехите, тръгвам, виждам прелитащите дървета, но не усещам нищо друго освен болката, нищо че съм принцеса, мускулите в краката ми затреперват, толкова силна е отровата, гърлото ми се спарушва и ме души, искам ми се да се разплача, ала не мога, отровата трови и сълзите ми, едвам вдишвам и се моля час по скоро да спре тази каляска, за да изляза от нея, боли, кожата ми изгаря, боли, боли, боли...но отивам на бал, трябва да стигна жива...каляската спира, изхвърчам с последния тропот на конските копита, раздирам роклята с ръце и я захвърлям на земята, цъфвам гола голеничка сред полето и крещя от болка, ръцете ми търсят местата по тялото ми където отровата ме изгори, разтрепервам се, треперя като мокро псе над дупка в замръзнала река, крещя наум ли наяве ли- не зная...не зная колко време стоя така гола, трепереща и болезнена сред тревата, решавам да се отъркалям в нея та дано спре болката по кожата ми, затварям очи и се отпускам, вместо тревата посрещат ме ръце, ръце, които ме милват, прегръщат, молят... пръстите им докосват всичките ми изгорени меса, като мехлем са тези пръсти, само да спра да треперя...ето, вдишвам и проглеждам, принца, моя принц стои срещу мен по уплашен от самата мен и ме гледа в очите, нещо ми говори, но не го чувам...успял е принца, приютил ме е, съвземам се от отровата в ръцете му в ритъма на бавен валс, три последователни стъпки...вдишване...три стъпки...издишване...три стъпки...чакай ме принце, ето, идвам...не може да танцуваш без мен, а той мълчи и танцува дълго и бавно...после нещо го стряска, тичаме от единия път на другия през синора...уж бяхме на бал, а се озовахме на поляната пред дома ми, ала това е сън, в него всичко е възможно...принца взема лицето ми в ръце и дълго ме целува, толкова дълго, че не мога да си поема дъх, краката ми се разтреперват и го пожелавам...аз, принцесата, пожелах този непознат принц...танцуваме, нали затова сме тук, бал е...после съня ми внезапно прекъсва, принца ме пуска и вади от джоба на елегантните си панталони мобилен телефон...тук вече не зная сънувам ли или всичко около мен е реалност, поглеждам водната кула докато той разговаря с някого, поглеждам и себе си и виждам, че пак съм гола...къде ми е роклята, мамка му, гола ли съм танцувала..."трябва да тръгваме", гласа му е...майчице...колесницата пристига от нищото, същата, отровната, той щраква с пръсти и в ръката му се появава роклята ми, нахлузвам я, над роклята той ме покрива с дрехата си, зная колко боли от отровата вътре в колесницата, затова му се усмихвам...тръгваме, защо бързаме, колко боли, въпреки дрехата му, кожата ми възвръща усета си и умирам от болка, иска ми се да пищя, но не трябва, отварям прозорчето и дишам, дишам, за да не викам, чувам тропота на конете отвън, но не ги виждам, обръщам се към принца и с ужас виждам, как вятъра отняса чертите му, взема му лицето, очите, шията, раменете, ръцете с които ме държа докато танцувахме и го свършва...сега вече искам да крещя от болка по принца, но кожата ми се свлича на парцали от мен...не зная кое боли повече, затова млъквам, стискам зъби и вия на ум...събуждам се
аз съм принцеса, живея във водната кула в края на една нива, често сънувам кошмари, рядко сънувам хубави сънища, принцове- никога...водната кула е моя дом, моя затвор, мое пристанище, там се завръщам след балове и наводнения, там, свита на кълбо раждам и умирам, там живея, ако не вярваш питай синора, който разделя двата пътя на които чакам от края на живота си до сега някой принц да повярва, че живея във водната кула, може даже да не си принц, не вярвам в приказките, просто не искам да си тръгваш с вятъра
мисля си, че когато жена казва на мъж "обичам те" и едновремено с това го откъсва от себе си, целият свят трябва да замълчи
не
целият свят трябва да коленичи
дори ти, господи, не познаваш тази болка
остана ми да го сънувам само
ето
ще ходя на бал, на бал ще ходя, но какъв бал само, с един принц и нищо друго, напричесвам си косата, намирам си чорапите от паяжина с червен жартиер на края, червен като мак през лятото, вирвам носле и... се разплаквам, рокля нямам, никаква, живея насред полето, откъде рокля...но нали е сън изведнъж се оказвам облечена в рокля, точно като за принц, и зачаквам на пътя, единия...каляски много, нито една не спира пред мен, ще ходя на бал, ще ходя ли на бал...ето, една спира, бяла, струва ми се, че има принц в нея, вдигам поли нависоко, прекрачвам и...преди да се опомня и да погледна има ли или няма принц умирам от болка, някой е посипал меките кадифени седалки на колесницата с отрова, толкова силна, че изгаря кожата ми през дрехите, тръгвам, виждам прелитащите дървета, но не усещам нищо друго освен болката, нищо че съм принцеса, мускулите в краката ми затреперват, толкова силна е отровата, гърлото ми се спарушва и ме души, искам ми се да се разплача, ала не мога, отровата трови и сълзите ми, едвам вдишвам и се моля час по скоро да спре тази каляска, за да изляза от нея, боли, кожата ми изгаря, боли, боли, боли...но отивам на бал, трябва да стигна жива...каляската спира, изхвърчам с последния тропот на конските копита, раздирам роклята с ръце и я захвърлям на земята, цъфвам гола голеничка сред полето и крещя от болка, ръцете ми търсят местата по тялото ми където отровата ме изгори, разтрепервам се, треперя като мокро псе над дупка в замръзнала река, крещя наум ли наяве ли- не зная...не зная колко време стоя така гола, трепереща и болезнена сред тревата, решавам да се отъркалям в нея та дано спре болката по кожата ми, затварям очи и се отпускам, вместо тревата посрещат ме ръце, ръце, които ме милват, прегръщат, молят... пръстите им докосват всичките ми изгорени меса, като мехлем са тези пръсти, само да спра да треперя...ето, вдишвам и проглеждам, принца, моя принц стои срещу мен по уплашен от самата мен и ме гледа в очите, нещо ми говори, но не го чувам...успял е принца, приютил ме е, съвземам се от отровата в ръцете му в ритъма на бавен валс, три последователни стъпки...вдишване...три стъпки...издишване...три стъпки...чакай ме принце, ето, идвам...не може да танцуваш без мен, а той мълчи и танцува дълго и бавно...после нещо го стряска, тичаме от единия път на другия през синора...уж бяхме на бал, а се озовахме на поляната пред дома ми, ала това е сън, в него всичко е възможно...принца взема лицето ми в ръце и дълго ме целува, толкова дълго, че не мога да си поема дъх, краката ми се разтреперват и го пожелавам...аз, принцесата, пожелах този непознат принц...танцуваме, нали затова сме тук, бал е...после съня ми внезапно прекъсва, принца ме пуска и вади от джоба на елегантните си панталони мобилен телефон...тук вече не зная сънувам ли или всичко около мен е реалност, поглеждам водната кула докато той разговаря с някого, поглеждам и себе си и виждам, че пак съм гола...къде ми е роклята, мамка му, гола ли съм танцувала..."трябва да тръгваме", гласа му е...майчице...колесницата пристига от нищото, същата, отровната, той щраква с пръсти и в ръката му се появава роклята ми, нахлузвам я, над роклята той ме покрива с дрехата си, зная колко боли от отровата вътре в колесницата, затова му се усмихвам...тръгваме, защо бързаме, колко боли, въпреки дрехата му, кожата ми възвръща усета си и умирам от болка, иска ми се да пищя, но не трябва, отварям прозорчето и дишам, дишам, за да не викам, чувам тропота на конете отвън, но не ги виждам, обръщам се към принца и с ужас виждам, как вятъра отняса чертите му, взема му лицето, очите, шията, раменете, ръцете с които ме държа докато танцувахме и го свършва...сега вече искам да крещя от болка по принца, но кожата ми се свлича на парцали от мен...не зная кое боли повече, затова млъквам, стискам зъби и вия на ум...събуждам се
аз съм принцеса, живея във водната кула в края на една нива, често сънувам кошмари, рядко сънувам хубави сънища, принцове- никога...водната кула е моя дом, моя затвор, мое пристанище, там се завръщам след балове и наводнения, там, свита на кълбо раждам и умирам, там живея, ако не вярваш питай синора, който разделя двата пътя на които чакам от края на живота си до сега някой принц да повярва, че живея във водната кула, може даже да не си принц, не вярвам в приказките, просто не искам да си тръгваш с вятъра
мисля си, че когато жена казва на мъж "обичам те" и едновремено с това го откъсва от себе си, целият свят трябва да замълчи
не
целият свят трябва да коленичи
дори ти, господи, не познаваш тази болка
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 2323
Блогрол
1. LOU RHODES
2. НЕПРОСТИМО
3. FAREWELL
4. SECRET GARDEN
5. NIKOS
6. LONELY DAY
7. Симетрии
8. Стълба към небето
9. ПРИКАЗКИ ЗА ВЪЗРАСТНИ
10. ДОБРО УТРО
2. НЕПРОСТИМО
3. FAREWELL
4. SECRET GARDEN
5. NIKOS
6. LONELY DAY
7. Симетрии
8. Стълба към небето
9. ПРИКАЗКИ ЗА ВЪЗРАСТНИ
10. ДОБРО УТРО
