жената-която-иска-да-бъде-прегърната тази сутрин отвори очи и се загледа право в небето цъфнало пред прозореца, мислите и нахлуха през очите като неканени прашинки и задраскаха по тях, колко далече е края на света...или е близо...може ли да стигне пеша до него, може ли да изтича разстоянието до там, края на света коридор ли е...защото тя винаги срещаше мъжът-който-иска-да-бъде-прегърнат в коридор, толкова тесен, че имаше място да се разминат само ако вдигнат ръце
докато се разминаваха дланите им, обърнати една срещу друга, леко се допираха, отвътре, като проникване на едниния в другия, като сливане, раменете се отъркваха, като неспокойни преди полет крила и тръпката плъзваше надолу-нагоре, а очите бяха толкова близо, че издишаното от едните се вдишваше от другите, и в този миг на разминаване не знаеха кой кой е, после също не знаеха, при всяко разминаване в тесния коридор разменяха и част от себе си, тя ставаше той, а той се превръщаше в тя и тези разменени части се прегръщаха вместо тях
"не може да има мъж-и-жена-жена-които-искат-да-се-прегърнат и да останат непрегърнати, не може"
така мислеше жената-която-иска-да-бъде-прегърната, но нямаше смисъл да мисли, мъжът не беше на края на света, той самотееше на един птичи полет разстояние от нея, трябваше само да го прелети
тя вдигна ръце, погледна ги отвътре, по пътечката на целувките и ги обви около себе си
прегърна се, сякаш прегръщаше него
сама

така мислеше жената-която-иска-да-бъде-прегърната, но нямаше смисъл да мисли, мъжът не беше на края на света, той самотееше на един птичи полет разстояние от нея, трябваше само да го прелети
тя вдигна ръце, погледна ги отвътре, по пътечката на целувките и ги обви около себе си
прегърна се, сякаш прегръщаше него
сама