Постинг
15.06.2010 22:00 -
приказка
автобуса подскачаше в такт с неравностите по пътя, миришеше на бензин, но слабо, понасяше се, а и пътуването нямаше да е дълго, вътре беше задушно, миришеше на силен сладникав женски парфюм, малини и прах, въпреки, че беше нов в автобуса се промъкваха онези почти невидими частици прах, от които ти става трудно да дишаш дълбоко, а тя имаше нужда да диша дълбоко, за да не се предаде на паниката, колко пъти беше пътувала и не можа да се отърве от това усещане за изпускане, отвън се редяха зелени дървета, каменни и метални стълбове в някаква неустановена поредност, сигурно ако ги погледнеш отгоре ще приличат на огърлица от едри зелени, сиви и белезникави мъниста по шията на полето, пътя беше почти равен, ремонтираха го скоро и на онова място, където автобуса правеше завой почти на 180 градуса вече не се налагаше да се държи за предната облегалка, за да не изпадне при попадането на гумите в дупката зейнала напреки на шосето, малко след завоя имаше една полусрутена къща, приличаща на замъка на снежанка, с вити ковани елементи по парапетите на терасите, на три етажа, с изпочупени прозорци и покрив килнат на една страна, сякаш за да отлети от къщата и от бавното и срутване, а е била хубава къща, личеше и, представяше си, че тази къща не е тази къща, а друга, без двата етажа, но с терасите и килнатия покрив нарочно направен така, по проект да е килнат, и в нея да се живее, тя да живее...
имаше две спирки от които се качваха пътници, вече бяха свикнали с присъствието и по това време в автобуса и не и обръщаха внимание, беше добре дошло за нея, пътуваше от...по добре да не си спомня от кога, важното беше, че може да пътува, щом вземеше заплата отделяше още по път за дома толкова колкото и трябваха и нищо повече, не си купуваше нищо, изпълняваше новите рецепти на родителите си и с остатъка от парите купуваше що годе храна да има за старците, майка й я поглеждаше тъжно и питаше "кога бе, майко, за теб, стига за нас, нашата тя...виж за теб си вземи нещо, годинките ти минаха, ни дрешка си взе, ни обувчици, ни..."
знаеше какво следва, затова предпочиташе да замълчи, можеше ли да обясни на майка си необяснимото, можеше ли да и разкаже къде ходи с автобуса и защо в дните след "ходенето" беше като болна, до другото "ходене"...
автобуса изръмжа и спря, не бързаше, изчака всички да слязат и да поемат посоките си, чак тогава стана, пооправи косата си с една ръка, после стисна едната длан в другата и слезе, от спирката до градинката премина с наведена глава, същите майки, същите деца, същите мраморни плочки, пейката беше свободна както обикновено, никой не сядаше на нея, защото дъските бяха деформирани и неудобни за стоене, но тя никога не стоеше дълго, а и времето и на тази пейка бе време в друг свят, нищо от този не съществуваше,
чак когато седна вдигна очи, беше тук за кой знае кой път и нямаше нужда от часовник, стъпките и бяха пясък, който неумолимо изтичаше, времето свършваше от мига в който беше започнало, стисна пръсти, някакво напрежение затисна раменете и и те щръкнаха от усилието да го понесат, дори не премигваше, стоеше така, неподвижна като изкуствено цвете, дъха и постепенно затихваше, а гърдите и се вдигаха все по често и по често сякаш се бореше за въздух, и изведнъж...сякаш ток премина по тялото и, света спря движението си, птиците спряха да пеят, мравките застинаха с вдигнати антенки, вятъра запуши уста и млъкна...от другия край на градинката се зададе мъж, не много висок, обикновен на вид, с леко люлееща се походка премина през застиналите като във филм за времето деца вдигнали лопатки да копаят пясъка, между майките им, заети да изпускат цигарен дим, обиколи онази коварната плочка по алеята и продължи напред, към нея
в този момент, точно в този момент, в целия свят имаше само двама души, които се движеха с цялото си същество един към друг
той вървеше все по бавно, сякаш за да удължи момента преди света да се събуди
тя го гледаше бавно, още по бавно, но нима могат очите да се забавят, когато...
край
...
свърши
...
светът се плисна на колене и запълзя измежду шумящите дървета, деца, майки
не се обърнаха, той зави зад едно голямо дърво и изчезна, тя постоя още малко така, нямаше сили да стане, трепереше, цялата трепереше, олюля се, но трябваше да се овладее, преглъщаше, нещо преглъщаше, но как се преглъща това...
автобуса спря от другата страна на улицата, шофьора я изгледа безразлично докато пресичаше пред запъхтяната муцуна на возилото, беше свикнал с гледката на смазаната жена, която се качваше веднъж седмично на неговата смяна до съседното село, беше му все едно къде ще слезе, само да се качи по бързо, потегли преди да успее тя да седне, в огледалото за миг видя как жената почти се строполи на седалката, но гонеше разписание
тя не мигаше, пред широко затворените и очи преминаваше за кой ли път лицето му, можеше да го помирише, виждаше устните, виждаше крайчеца на челото откъдето започваше косата, очите му виждаше, миглите, трепкането им когато я погледна, зениците, които се разшириха за миг, за да я удавят до следващия път в хоризонта си...
не мигаше, очите и преливаха, заедно със сълзите извираха болка, мъка, копнеж и чертаеха дирички по лицето и, но той...той не преливаше, беше там, в тясното пространство между ириса и зениците, там, където започва пътеката от очите до сърцето
тя затвори очи
до следващия път
имаше две спирки от които се качваха пътници, вече бяха свикнали с присъствието и по това време в автобуса и не и обръщаха внимание, беше добре дошло за нея, пътуваше от...по добре да не си спомня от кога, важното беше, че може да пътува, щом вземеше заплата отделяше още по път за дома толкова колкото и трябваха и нищо повече, не си купуваше нищо, изпълняваше новите рецепти на родителите си и с остатъка от парите купуваше що годе храна да има за старците, майка й я поглеждаше тъжно и питаше "кога бе, майко, за теб, стига за нас, нашата тя...виж за теб си вземи нещо, годинките ти минаха, ни дрешка си взе, ни обувчици, ни..."
знаеше какво следва, затова предпочиташе да замълчи, можеше ли да обясни на майка си необяснимото, можеше ли да и разкаже къде ходи с автобуса и защо в дните след "ходенето" беше като болна, до другото "ходене"...
автобуса изръмжа и спря, не бързаше, изчака всички да слязат и да поемат посоките си, чак тогава стана, пооправи косата си с една ръка, после стисна едната длан в другата и слезе, от спирката до градинката премина с наведена глава, същите майки, същите деца, същите мраморни плочки, пейката беше свободна както обикновено, никой не сядаше на нея, защото дъските бяха деформирани и неудобни за стоене, но тя никога не стоеше дълго, а и времето и на тази пейка бе време в друг свят, нищо от този не съществуваше,
чак когато седна вдигна очи, беше тук за кой знае кой път и нямаше нужда от часовник, стъпките и бяха пясък, който неумолимо изтичаше, времето свършваше от мига в който беше започнало, стисна пръсти, някакво напрежение затисна раменете и и те щръкнаха от усилието да го понесат, дори не премигваше, стоеше така, неподвижна като изкуствено цвете, дъха и постепенно затихваше, а гърдите и се вдигаха все по често и по често сякаш се бореше за въздух, и изведнъж...сякаш ток премина по тялото и, света спря движението си, птиците спряха да пеят, мравките застинаха с вдигнати антенки, вятъра запуши уста и млъкна...от другия край на градинката се зададе мъж, не много висок, обикновен на вид, с леко люлееща се походка премина през застиналите като във филм за времето деца вдигнали лопатки да копаят пясъка, между майките им, заети да изпускат цигарен дим, обиколи онази коварната плочка по алеята и продължи напред, към нея
в този момент, точно в този момент, в целия свят имаше само двама души, които се движеха с цялото си същество един към друг
той вървеше все по бавно, сякаш за да удължи момента преди света да се събуди
тя го гледаше бавно, още по бавно, но нима могат очите да се забавят, когато...
край
...
свърши
...
светът се плисна на колене и запълзя измежду шумящите дървета, деца, майки
не се обърнаха, той зави зад едно голямо дърво и изчезна, тя постоя още малко така, нямаше сили да стане, трепереше, цялата трепереше, олюля се, но трябваше да се овладее, преглъщаше, нещо преглъщаше, но как се преглъща това...
автобуса спря от другата страна на улицата, шофьора я изгледа безразлично докато пресичаше пред запъхтяната муцуна на возилото, беше свикнал с гледката на смазаната жена, която се качваше веднъж седмично на неговата смяна до съседното село, беше му все едно къде ще слезе, само да се качи по бързо, потегли преди да успее тя да седне, в огледалото за миг видя как жената почти се строполи на седалката, но гонеше разписание
тя не мигаше, пред широко затворените и очи преминаваше за кой ли път лицето му, можеше да го помирише, виждаше устните, виждаше крайчеца на челото откъдето започваше косата, очите му виждаше, миглите, трепкането им когато я погледна, зениците, които се разшириха за миг, за да я удавят до следващия път в хоризонта си...
не мигаше, очите и преливаха, заедно със сълзите извираха болка, мъка, копнеж и чертаеха дирички по лицето и, но той...той не преливаше, беше там, в тясното пространство между ириса и зениците, там, където започва пътеката от очите до сърцето
тя затвори очи
до следващия път
Търсене
За този блог
Гласове: 2323
Блогрол
1. LOU RHODES
2. НЕПРОСТИМО
3. FAREWELL
4. SECRET GARDEN
5. NIKOS
6. LONELY DAY
7. Симетрии
8. Стълба към небето
9. ПРИКАЗКИ ЗА ВЪЗРАСТНИ
10. ДОБРО УТРО
2. НЕПРОСТИМО
3. FAREWELL
4. SECRET GARDEN
5. NIKOS
6. LONELY DAY
7. Симетрии
8. Стълба към небето
9. ПРИКАЗКИ ЗА ВЪЗРАСТНИ
10. ДОБРО УТРО
