на градското сметище
крави
гарвани

имам време колкото пороен дъжд
има ли ненужен дъжд...
да, носи името ми, сутрините и нощите ми...

докато подритвах изсъхналите локви  по пътя си той ме извървяваше със всяка следваща крачка, сякаш, за да ми напомни, че нямам време да бъда част от небето, което свършва върху изпоцапания с латекс таван на самотната ми стая, те, локвите...

"постелята ми е студена,
ще отивам да я топля..."
въздъхна тъжния мъж

вземи си обувките
и си тръгвай, красавице,
няма място за теб

на върха на дървото
точно под корена
самотее листо

някъде някой сам
се опитва да вдигне цвете,
което

има толкова пътеки, пътища, улици и площади
тръгваме от пътеката "някога", вървим по улица "по късно" за да стигнем до площад "никога"
не забелязваме телефонната кабина на ъгъла

аз- с няколко лева в задния джоб на дънките
тя- с пръчка в контейнера търси храна
той- с бастунче, което крепи здравия крак, който крепи болния