косата му е побеляла,

а спомените като кадаиф,

богат,

със многото жени в живота си,

и беден,

като плъх в каналите

на някой стар, измислен в приказките, град,

жените са преминали от него

в ръцете на останали мъже

и нямат белег даже за преди,

напуснали са кукувичето гнездо

със кикот на безумни вещици

и са пристанали далече

от стъпканото с колелото на каруца

мравуняче в сърцето му...

безумец е да вярва,

че още лъха

на мед и розмарин рога му,

безумец е да вярва

и не знае,

че казаните думи като камък в блато

вълните връщат двойно към душата му,

щастливец ли е или е страхлив...

мъжът на средна възраст

лелее да наостри сърпа си

във млада месечина,

ала уви- останал сам във пещерата

сред спомените изсветляващи

от пустота и преобличане

отмята с молив бившите любови,

превързва с вино спомените

и вярва, че е бил обичан...

а мравките в сърцето му са живи,

изплашени от собствените страхове,

че ще умрат самотни в клюна на врабче

търчат безумно,

търсят тишина,

в която да разкажат със бълбукане,

че късничко е впрочем за мъжа

да се обърне,

да се върне,

но има още късче време

поне една жена

да моли за обичане...

а той ще моли,

защото в края на дъжда

ще храни мравките в сърцето

не със ненужното

изхвърлено извън ръба

а с време непредричано-

мигът във който

самият той

е бил обичан